.
Има една мисъл, която вероятно е минавала през съзнанието на почти всеки човек. Понякога се появява след поредния неуспех, друг път след болезнено разочарование, а понякога просто защото сме се сравнили с някого, който изглежда по-успешен, по-богат или по-щастлив от нас. Това е мисълта: „Не ставам за нищо.“
Странно е колко лесно хората приемат тази присъда за истина. Достатъчни са няколко неуспешни опита, една загубена работа, един провален бизнес или една несподелена любов и човек започва да гледа на себе си като на доказан неудачник. Още по-странно е, че често сме много по-сурови към себе си, отколкото бихме били към който и да е друг човек. Ако приятел ни разкаже за свой провал, ще му кажем, че това е част от живота, че трябва да продължи напред и че не бива да се отказва. Когато обаче става дума за нас самите, изведнъж забравяме всички тези мъдри съвети и се превръщаме в безмилостни съдници.
Причината е, че живеем в общество, което е обсебено от успеха. От ранна възраст ни внушават, че трябва да бъдем най-добрите, най-бързите, най-умните и най-успешните. В училище ни оценяват с цифри. По-късно ни оценяват по размера на заплатата, по автомобила, който караме, по жилището, което притежаваме, и дори по броя на хората, които следват профилите ни в социалните мрежи. Постепенно започваме да вярваме, че човешката стойност може да бъде измерена с тези показатели. А когато не достигнем нечии стандарти, решаваме, че проблемът е в нас.
Истината обаче е далеч по-различна. Човекът не е машина, която трябва постоянно да произвежда успехи. Животът не е състезание с един-единствен победител. Всеки има собствен път, собствено темпо и собствена битка. Някои достигат мечтите си на двадесет години, други на петдесет, а трети откриват истинското си призвание тогава, когато вече са убедени, че всичко е загубено. Историята е пълна с примери за хора, които са били отписани от обществото, осмивани, пренебрегвани и дори обявявани за неспособни, преди да постигнат онова, което ги е направило велики. Други са извършили велики подвизи и са получили признание стотици години след като са напуснали този свят.
Проблемът е, че ние виждаме чуждите успехи, но рядко виждаме чуждите провали. Виждаме снимките от екзотичните почивки, но не и тревогите, които стоят зад тях. Виждаме успешния бизнесмен, но не и годините на несигурност и страх. Виждаме усмивките, но не и безсънните нощи. Така започваме да сравняваме собствената си реалност с чуждата витрина, а това е битка, която няма как да спечелим.
Колко пъти през живота си сте си мислили, че не ставате за нищо? Вероятно много повече, отколкото заслужавате. И най-вероятно всеки път сте грешали. Защото стойността на човека не се определя от броя на победите му, а от способността му да продължава след пораженията. Не е важно колко пъти сте паднали, а колко пъти сте намерили сили да се изправите. Не е важно дали сте сбъднали всички свои мечти, а дали сте запазили смелостта да мечтаете.
Най-голямата измама на съвременния свят е внушението, че трябва постоянно да доказваме своята значимост. Всъщност никой човек не е роден с етикет „успешен“ или „неудачник“. Всеки носи в себе си способности, които понякога остават скрити дълго време. Някои откриват таланта си рано, други късно, а трети така и не осъзнават колко много са дали на хората около себе си. Защото има успехи, които никога няма да попаднат във вестниците и няма да бъдат наградени с медали. Успех е да отгледаш достойни деца. Успех е да подкрепиш приятел в труден момент. Успех е да запазиш честта си, когато е било по-лесно да я продадеш. Успех е да останеш човек в свят, който често насърчава обратното.
Затова следващия път, когато ви хрумне мисълта, че не ставате за нищо, задайте си един въпрос: наистина ли това е факт, или е просто момент на слабост, преоблечен като истина? Най-често ще откриете, че през годините сте преживели много повече, отколкото си спомняте, помогнали сте на повече хора, отколкото осъзнавате, и сте проявили повече сила, отколкото сами сте готови да признаете.
А може би най-важното е да разберем, че стойността на човека не се нуждае от постоянно доказване. Тя не зависи от аплодисментите на публиката, от банковата сметка или от чуждото одобрение. Тя е в самия факт, че продължаваме напред въпреки съмненията, страховете и разочарованията. И ако все още сте тук, ако все още се борите, ако все още търсите своя път, то това е достатъчно доказателство, че сте много повече от онова, което понякога си позволявате да мислите за себе си.
Капацитетът ни за щастие е фиксиран още при раждането – ЮВАЛ НОА ХАРАРИ