.
Жорж Перек е роден на 7 март 1936 г. в Париж, Франция, в еврейско семейство на емигранти от Полша Ицек Перек и Сирла Шулевич. Баща му загива като войник в началото на Втората световна война, а майка му е депортирана и загива в Аушвиц по време на Холокоста.
На осемгодишна възраст Жорж Перек решава да пише, та умрелите му родители да останат в книгите му, книгите да им бъдат гробът: „не онази дупка, забрава, изличаване, отначало неволен пропуск: отбягващо име, избледняващо отсъствие…“
Перек написва „Изчезването“, където дълго време се чудиш какво е изчезнало, а това е буквата Е, която иска да каже „те“ и означава изчезналите, починалите родители.
По-късно Перек им посвещава „W, или спомен от детството“. И ето ги, те са там, в тази гробница, която им е построил, където ги е описал и положил. По този начин, очарован от това магическо творчество на ръба на болката, е успял да изживее траура, да продължи да ги обича и да престане да ги очаква.
Най-известната му книга „Животът. Начин на употреба“ е публикуван през 1978 г. За нея получава премията „Медичи“, което му позволява да напусне работата си и да се посвети изцяло на писателската си кариера. Книгата е определена от „Монд“ като една от 100-те книги на 20-ти век.
Жорж Перек умира от рак на белия дроб на 3 март 1982 г. в Иври сюр Сен.
С изминаването на часовете, дните, седмиците и сезоните, сам се отделяш от всичко. Откриваш, с нещо, което понякога почти напомня на ободрение, че си свободен. Всичко те е теглило надолу, нищо не те е задоволявало и не си отхвърлял нищо… Живееш в едно благословено място, във вакуум, изпълнен с обещания, от които не очакваш нищо. Невидим си, бистър, прозрачен. Вече не съществуваш. От другата страна на изминаващите часове, успехът на дните, шествието на сезоните, потока на времето, оцеляваш без наслада и без тъга. Без минало и без бъдеще. Просто така – скромно, самостоятелно, като капка вода, формираща се при падане.
Да не искаш нищо. Просто да чакаш, докато не остане нищо за чакане. Само да се скиташ и да спиш. Да се оставиш да те носят тълпите и улиците. Да следваш улуците, оградите, ръба на водата. Да ходиш по дължината на насипите, да прегръщаш стените. Да си губиш времето. Да нямаш проекти, да не изпитваш нетърпение. Да нямаш желания, или възмущение, или бунт.
Който не работи, не яде, но който работи, не живее.
Хората, които първо решават да спечелят пари, хората, които отлагат реалните си планове до по-късно, когато са станали богати, не са непременно грешни. Хората, които искат само да живеят, и които смятат, че трябва да живеят в абсолютната свобода, в изключителното преследване на щастието, в единственото удовлетворение на техните желания и инстинкти, в непосредственото удоволствие от безграничното богатство на света – такива хора винаги ще бъдат нещастни.
Тези, които трябва да питаме, са тухлите, бетона, стъклото, маниерите ни на масата, приборите ни, инструментите ни, начина, по който прекарваме времето си, ритъма. Да поставим под въпрос това, което изглежда е престанало да ни учудва. Живеем – вярно е, дишаме – вярно е, вървим, слизаме надолу по стълбите, сядаме на масата, за да се нахраним, лягаме на леглото, за да спим. Как? Къде? Кога? Защо?
Опишете вашата улица. Опишете друга. Сравнете.
Търсете отговорите в лъжиците си за чай.
Случва се в ден като този,
малко по-късно, малко по-рано,
когато откриваш без изненада,
че има нещо грешно,
че не знаеш как да живееш
и никога няма да разбереш…
Какво чудно творение е човекът! Може да духа в шепите си, за да си стопли ръцете, както и да духа в супата си, за да я охлади.
Никога не може да спрете да се виждате. Не можете да направите нищо, не можете да се измъкнете от себе си, не можете да избягате от собствения си поглед, никога няма да можете: дори и да заспите толкова дълбоко, че да няма нито шок, нито никакъв вик, все още ще го има това око, вашето око, което никога няма да се затвори, което никога няма да спи.
Вие виждате себе си, виждате себе си, виждате себе си, гледате сами себе си. Дори да се събудите, визията ви ще остане същата, неизменна. Дори да ви израснат хиляди, милиарди допълнителни клепачи, пак ще го има това око, което ще ви гледа. Не сте заспали, но сънят никога няма да дойде отново. Не сте будни и никога няма да се събудите. Не сте мъртви и дори смъртта никога няма да ви освободи.