.
Ако щастието бешe смисълът на живота, то алкохолизмът щеше да е върхът на човешките постижения.
Въпросът за смисъла на живота е може би най-древният и същевременно най-опасният за повърхностни отговори. Ако прибързано го свържем единствено с щастието, цялата сложност на човешкото съществуване се редуцира до емоционален комфорт, до стремеж за приятни усещания. И тогава действително бихме могли да кажем, че бутилката, която носи временно упоение, е висшето средство, а алкохолизмът – върхът на „успеха“.
Разбира се, че подобно твърдение е абсурдно, и именно в това напрежение между видимото и същинското се ражда смисълът на разглежданата мисъл.
Алкохолът заглушава страданието, размива границите на реалността и дарява илюзорно чувство за лекота. Алкохолът е измама на съзнанието, в която тревогите и тежестите изчезват.
Но ако щастието е само и единствено в липсата на болка и наличието на удоволствие, тогава логично би било да превърнем този химичен механизъм в крайна цел.
Само че смисълът никога не е просто приятно усещане. Той е дълг, връзка, отговорност, желание да надскочиш самия себе си. Човек намира смисъл, когато страданието му има достойно място и когато болката му може да се превърне в път към нещо по-голямо от самия него – любов, творчество, истина.
Ако направим щастието единствена мярка, ние заличаваме онова, което ни прави нещо повече от животни – способността да избираме трудния път, да жертваме краткотрайното удоволствие заради стабилността и растежа си, да облагородим хаоса чрез смисъл.
Виктор Франкъл, преживял концентрационните лагери, свидетелства, че щастието не може да бъде цел, а само страничен ефект. Човек, който търси единствено удоволствие, се срива само в един миг на страдание. Но онзи, който търси смисъл – в любовта, в труда, в жертвата – може да издържи и най-нечовешките условия.
Алкохолизмът е обратната страна на този урок: понякога е просто бягство от скуката, вместо да намериш стойностна изява, друг път е отказ да намериш смисъл в болката, превръщайки я в празно бягство.
Алкохолизмът като „върховно постижение“ е всъщност карикатура на тази редукция. Той показва докъде стигаме, когато обожествим щастието: до самоунищожение. Човекът, който се е посветил на чашата, не е намерил истината, а е избягал от нея. Той не е станал по-свободен, а роб на химията. В това се крие парадоксът: ако щастието е цел, средството за най-бързото му постигане ще се окаже и неговият гроб.
Щастието не може да бъде смисъл. То е страничен ефект на смисъла. Щастието е като светлината, която ни озарява, когато вървим по правилния път – но не е самият път. Ако го превърнем в цел, ще изберем лесното, измамното, празното. Ако го приемем като плод на смислено усилие, ще избегнем примамката на бързите удоволствия и ще се научим да търсим онова, което остава и след като илюзиите отшумят.
В крайна сметка, ако човек някога достигне върха на своите постижения, той няма да бъде пиян в забрава, а буден в истина.
Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал:
