.

Има писатели, които улавят човешкото, и има писатели, които улавят вечността. Анри Троая беше от вторите. Той не просто пишеше истории – той превръщаше времето в живо същество, а човешката съдба – в епос от чувства, болка и надежда. Роден като Лев Асланинович Тарасов в Москва през 1911 година, той напуска Русия след революцията и се заселва във Франция, където остава завинаги. Но макар да избира френския език, духът му остава двоен – руски по сърце, френски по перо.

Анри Троая израства в изгнание, но в това изгнание намери себе си. Той превърна раздвоението между Изтока и Запада в сила, която храни творчеството му. За него изгубената родина не е рана, а извор. Той казваше: „Предпочетох да запазя Русия такава, каквато живее в мечтите ми.“ И наистина – в неговите романи Русия е едновременно приказна и трагична, дълбока като сън и безмилостна като съдба.

Със своята първа голяма награда „Гонкур“, получена едва на 27 години, Троая си спечелва място сред най-изтънчените майстори на словото. Следват десетки романи, исторически хроники и биографии на великани като Толстой, Достоевски, Екатерина Велика и Чехов. Той умееше да вдъхне живот и на най-малката подробност, да превърне историята в драма, а драмата – в човечност.

Над сто книги носи неговото име – всяка една от тях създадена с неизчерпаема дисциплина и любов към човешката душа. В своите романи Троая ни показва, че съдбата никога не е проста, че зад всеки избор се крие тайна, а зад всяка болка – смисъл.

Той не се страхуваше да разкрие слабостите на своите герои, нито да покаже колко трудно е човек да остане добър в свят на компромиси. В това се криеше неговата сила – в честността, в топлината, в онзи тих реализъм, който кара читателя да си каже: „Да, така е. Точно така живеем всички.“

През 1959 година става член на Френската академия – най-високото признание за един писател. И до края на живота си той остава верен на призванието си: да пише. До последния си ден, през 2007 година, той продължаваше да създава – с търпение, с достойнство и с неизчерпаема любов към словото.

Мнозина от тези, които заявяват своето презрение към материалните блага, издигат идеала за бедност на пиедестал само защото търсят извинение за своя мързел и несъстоятелност.

В голямо отчаяние човек обикновено избира едно от двете утешения – или молитва или водка.

Поразително е как всяко беззаконие може да се оправдае, прикривайки държавните интереси!

Никой не владее така добре себе си, както обезумяла жена, която знае, какво иска.

В края на краищата, настроението за жените е най-главното.

Войната между поколенията не се води на живот, а на смърт. Никой не се съмнява, че победата ще бъде за младите, но основната задача за бащите – доколкото е възможно да се забави момента на предаване.

Извиси се над нещастието си и направи така, че щастието ти да не зависи от външни неща.

За да бъдеш щастлив, трябва да живееш всеки миг така, сякаш вече е спомен.

Човек не може да прекрати страданието – може само да го промени.

А може ли човек да бъде сам? Това, което ние наричаме самота, е само едно малко, празно и тихо пространство между нас и другите. Дори тези, които си въобразяват, че са сами, в действителност са свързани с хиляди невидими нишки в човешката верига.

Първият инстинкт на виновния не е да се защити, а да очерни обвинителя.

Успехът не значи нищо. Видях как родителите ми загубиха всичко – и разбрах какво е истинската стойност.

Всяка дума носи парченце от душата ми, което не мога да си върна.

Не можеш да излекуваш рана без да я докосваш.

Историята е огнище, в което горят човешките страсти.

Пиша, за да не умира миналото и за да не забравя бъдещето.

Истинската истина за един герой се крие в онова, което не казва.

Човешката душа е по-широка от империята на царете.

Всяка истинска история е търсене на самоличност.

Когато видиш как се срива един свят, разбираш стойността на думата „спомен“.

Романът не е развлечение – той е ангажимент към онези, които живеят в сянка.

Истинският писател не описва света – той го създава наново.

Ако животът беше по-спокоен, щеше да ни бъде по-мъчно да се разделим с него. Най-висшето милосърдие на бога е, че пречи на хората да бъдат щастливи на земята.

Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен: