.
Хората, които са преживели глада в Украйна, винаги го описват като престъпление на властта. Селяните, които са пострадали от обиските или от „черните списъци“, си спомнят за глада като за война на правителството срещу народа и неговата култура.
Украинците, които са били свидетели на арестите и убийствата на интелектуалци, учени, писатели и художници, също ги помнят като планирана атака срещу културния елит на нацията.
Архивите потвърждават тези оценки. Нито слабата реколта, нито лошото време са причината за глада в Украйна. Хаосът на колективизацията е допринесъл за създаването на условията, довели до глада, но високата смъртност в Украйна между 1932 и 1934 г. и особено през пролетта на 1933 г. не е пряка последица от колективизацията.
Гладната смърт е резултат от принудителното изземване на продоволствие от домовете на хората; блокадите по пътищата, които не са позволявали на селяните да потърсят в градовете работа и хляб; системата на „черните списъци“, в които са вписвани цели села и колхози; забраната на търговията и яростната пропагандна кампания, която трябва да убеди украинците да стоят безучастни, докато съседите им умират от глад.
Сталин не е имал за цел да убие всички украинци, а и не всички украинци са оказвали съпротива. Напротив, някои украинци са сътрудничели на съветската власт както активно, така и пасивно.
Но Сталин се е опитвал физически да унищожи най-активните и осъзнати украинци както на село, така и в градовете. Той е бил наясно с последиците от глада и от успоредната вълна от масови арести в Украйна още по онова време. Били са наясно и неговите приближени, включително видни украински комунисти.
Във времето, когато всичко това се случва, за държавната агресия срещу етническа група или нация не съществува отделна дума; тя не е определена като престъпление и в международното право.
Но когато в края на 40-те години на XX в. в употреба влиза терминът „геноцид“, мнозина се опитват да обозначат с него глада и съпътстващите го репресии в Украйна. Тези опити се усложняват, включително досега, от многобройните интерпретации на понятието „геноцид“ – не в исторически, а в юридически и морален аспект, както и от сложните, постоянно променящи се политически взаимоотношения между Русия и Украйна.
Понятието „геноцид“ в съвсем буквален смисъл произлиза от Украйна, по-точно от полско-еврейско-украинския град Лвив.
Рафаел Лемкин, юристът, който измисля термина (от гръцки γένο – род, племе, и латински cide – убиване), през 20-те години учи право в университета на Лвив, който по онова време се нарича Лвов. Градът е бил част от Австро-Унгарската империя, след Първата световна война става част от Полша.
Нахлуването на Червената армия го превръща в съветски през 1939, между 1941 и 1944 г. е под немска окупация, до 1991 г. част от Съветска Украйна, а след това – част от независима Украйна. Всяка промяна е съпътствана от сътресения, а понякога и масово насилие, когато новите управници налагат промени в езика, културата и закона.
Рафаел Лемкин
Лемкин се премества във Варшава през 1929 г., но в автобиографията си пише, че се замислил за понятието „геноцид“, подтикнат от историята на своя роден край и от жестокостите по време на Първата световна война.
„Започнах да чета повече исторически трудове, за да си изясня как са били унищожавани национални религиозни или расови групи като такива“, пише той. Унищожаването от турците на арменците, „убивани единствено по причина, че са християни“, го кара да се замисли по-специално за международното право и как то би могло да бъде използвано, за да не се повтарят такива трагедии в бъдеще.
Работата му става особено неотложна, след като нацистите завладяват Варшава през 1939 г. – Лемкин веднага разбира, че освен всичко останало нацистите ще се опитат да унищожат евреите като група.
Накрая той обобщава възгледите си в книгата „Управлението на държавите от Оста в окупирана Европа“, която публикува в Съединените щати през 1944 г., където е избягал от окупираната Полша. Лемкин определя „геноцид“ не като единичен акт, а като процес:
„Най-общо казано, геноцид невинаги предолага непосредственото унищожение на една нация, освен когато е съпътстван от масовото убийство на всички членове на нацията. Геноцид по-скоро означава координиран план от действия, целящи да бъдат унищожени основите на живота на определени национални групи с цел да бъдат унищожени самите групи. Целите на този план са дезинтеграция на политическите и обществените институции, на културата, езика, националните чувства, религията и икономическия живот на националните групи и унищожаването на личната безопасност, свобода, здраве, достойнство и дори живота на индивидите, принадлежащи към тези групи. Геноцидът е насочен срещу националната група като цяло, а действията, които той включва, са насочени срещу отделни личности, но не като индивиди, а като членове на националната група.“
Лемкин говори за различни видове геноцид – политически, социален, културен, икономически, биологически и физически. Той изброява методите, използвани за геноцид, включително поругаване на културни символи и унищожаване на културни центрове като църкви и училища.
С други думи, по общото определение на Лемкин, понятието безспорно включва съветизирането на Украйна и глада в Украйна. В есе, озглавено „Съветският геноцид в Украйна“, през 1953 г. Лемкин пише, че Кремъл е унищожил украинския елит именно защото той е бил „малък и лесно е можел да бъде ликвидиран. Именно затова съветската секира се стоварва с пълна сила именно върху тези групи (политическите, културните и религиозните дейци) с помощта на добре познати средства – масови убийства, депортации и принудителен труд, изгнание и глад.“
Ако понятието „геноцид“ бе останало просто една идея в умовете и трудовете на изследователите, днес не би имало спор: по определението на Лемкин Гладоморът е геноцид в най-очевидното значение на тази дума. Понятието „геноцид“ обаче стана част от международното право в съвсем различен контекст – по време на Нюрнбергските процеси и по-сетнешните юридически дебати.
Лемкин е съветник на главния обвинител в Нюрнберг, съдията от Върховния съд на САЩ Робърт Джаксън и, по негова препоръка терминът е използван в процесите, макар да не е споменат в нито една от присъдите. След края на Нюрнбергските процеси мнозина смятат, че от гледна точка както на морала, така и на реалната политика терминът трябва да залегне в основните документи на ООН. Но както Норман Наймарк и други отбелязват, международната политика, и по-специално политиката по време на Студената война, оказва много по-голямо влияние върху формулировката на законопроекта на ООН за геноцида, отколкото юридическите доводи на Лемкин или който и да е друг.
Първоначално Общото събрание на ООН през декември 1946 г. приема резолюция, осъждаща геноцида с фразеология, която най-общо съответства на формулировките на Лемкин. Геноцидът е определен като „престъпление според международното право… независимо дали е извършено по религиозни, расови, политически или каквито и да е други основания“.
Първоначалните проекти на приетата по-късно Конвенция на ООН за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид включват „политически групи“ сред потенциалните жертви на геноцид.
Но представителите на СССР, тъй като знаят, че страната им може да бъде призната за виновна в извършване на геноцид срещу „политически групи“ – кулаците например, – се противопоставя на това по-широко определение. Съветската делегация заявява, че упоменаването на политически групи „е абсолютно неуместно в едно научно определение за геноцид и тяхното включване ще отслаби конвенцията и ще възпрепятства борбата срещу геноцида“.
Съветската делегация настоява определението за „геноцид“ да бъде „органично свързано с фашизма, нацизма и други подобни расови теории“. Самият Лемкин започва да лобира за едно такова по-тясно определение, както правят и други, които искат конвенцията на всяка цена да бъде приета и се страхуват, че в противен случай СССР може да я блокира.
Конвенцията най-сетне е приета през 1948 г. и това е лична победа за Лемкин и много други, които са лобирали в нейна подрепа. Но юридическото определение е тясно, а през следващите години започва да се интерпретира още по-тясно. На практика „геноцид“ така, както е определен в документите на ООН, вече означава физическо ликвидиране, подобно на Холокоста, на една цяла етническа група.
Гладоморът не отговаря на този критерий.
Украинският глад не е опит да бъдат ликвидирани всички украинци; освен това през лятото на 1933 г. той е преустановен много преди да унищожи цялата нация. Въпреки че по-късно Лемкин настоява терминът да бъде разширен и дори описва съветизацията на Украйна като „класически пример за съветски геноцид“, вече е трудно гладът в Украйна или което и да е друго съветско престъпление да бъдат окачествени като геноцид по международното право.
И в това няма нищо чудно, като се има предвид, че Съветският съюз е настоявал на едно по-тясно определение на термина именно за да не могат съветските престъпления, включително Гладоморът, да бъдат класифицирани като „геноцид“.
Спънките Гладоморът да бъде класифициран като геноцид по международното право не пречат на редица украински правителства да се опитват да го постигнат.
Първият опит е направен след Оранжевата революция през 2004 г. – уличните протести в Киев срещу откраднатите избори, корупцията и руското влияние върху украинската политика. След тези протести Виктор Юшченко е избран за президент – първият президент на Украйна, който не произхожда от комунистическата номенклатура.
Виктор Юшченко
Юшченко има изключително силен мандат от украинското национално движение и го използва, за да насърчи изучаването на Гладомора. Той споменава глада в речта си при встъпването в длъжност и създава Институт на националната памет, една от чиито основни цели е изследването на Гладомора.
Той лобира ООН, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и други международни институции да признаят Гладомора за геноцид. При президенството на Юшченко финансирането на изследванията върху историята на глада рязко се увеличава. Десетки групи на местно равнище – учители, студенти, библиотекари – се присъединяват към общонационална кампания за създаване на Национална книга на паметта, която да включва пълен списък на жертвите на глада.
През януари 2010 г. украински съд признава Сталин, Молотов, Каганович, Постишев, Косиор и други за виновни в „организирането на геноцид“. Делото е прекратено на основание, че всички обвиняеми са покойници.
Юшченко разбира, че паметта за глада, която обединява украинците, е особено силна именно защото толкова дълго е била потискана. Несъмнено той я „политизира“, в смисъл че използва политически средства, за да я постави във фокуса на вниманието. Някои от неговите изявления, особено оценките му за броя на жертвите на глада, са крайни.
Но той не използва глада, за да разпалва враждебност у руските съседи и не описва глада като „руско“ престъпление срещу украинците. На възспоменателната церемония на седемдесет и петата годишнина от Гладомора през 2008 г., както и в други случаи, Юшченко много внимателно подбира думите си, за да не хвърли вината за трагедията върху руския народ:
„Призоваваме всички, най-вече Руската федерация, като истински, честни и чисти един пред друг братя да заклеймим престъпленията на сталинизма и тоталитарния Съветски съюз… Ние всички заедно бяхме в този ад. Ние отхвърляме като нагла лъжа това, че обвиняваме който и да е народ за нашата трагедия. Това не е вярно. Престъпникът е един. Това е имперският, комунистически съветски режим.“
Думите на Юшченко убеждават далеч не всички негови сънародници. Разбира се, той с основание обвинява за глада политиката на Комунистическата партия на Съветския съюз, а не руската политика: през 1933 г. „Русия“ не съществува като суверенна държава. Но тъй като през 1933 г. центърът на Комунистическата партия е в Москва, а Москва е столицата на постсъветска Русия, която след 1991 г. правоприемник на СССР, за много украинци вината за глада носи „Русия“.
Руската политическа върхушка, която в средата на първото десетилетие на XXI в. започва да си възвръща имперските амбиции в региона, още повече обременява проблема, като решава да приеме думите на Юшченко като атака срещу Русия, не срещу СССР.
Проруските кръгове в Украйна вземат страната на Кремъл: през 2006 г. група руски националисти в Харкив, ръководени от член на местната организация на Комунистическата партия, нахлуват със заплахи в кабинета на историка Володимир Калиниченко, който е писал за глада в Харкивския район. През 2008 г. руският печат критикува възпоменателните церемонии за Гладомора като „русофобски“, а руският президент, по онова време Дмитрий Медведев, не приема поканата да присъства, окачествявайки всякакви разговори за „така наречения Гладомор“ като „аморални“.
Зад кулисите Медведев заплашва лидерите на бившите съветски републики и ги съветва да не гласуват за признаването на Гладомора за „геноцид“ в Обединените нации. Според британция принц Андрю Медведев казал на президента на Азербайджан, че може „да забрави за Нагорни Карабах“ – район, който Азербейджан и Армения си оспорват, – ако не гласува срещу предложението Гладоморът да бъде признат за геноцид.
Кампанията не е само дипломатическа. Тя е съпътствана от появата на руски исторически наратив, който не отрича глада, но категорично го омаловажава.
В Русия не се отбелязват годишнините нито на глада в Украйна, нито в други райони на СССР, и почти не се говори за него. Ако изобщо го споменават, то обикновено е в контекст, който отрича специфичните за украинците страдания.
През 2008 г. руският учен Виктор Кондрашин публикува най-красноречивата версия на този контранаратив. „Гладът от 1932-1933 г.: трагедията на руското село“ описва ужасите от онези години в руската Пензенска област, в Поволжието.
Кондрашин не отрича, че е имало масов глад в Украйна. Напротив, в книгата си той показва, че Сталин е организирал жестокия процес на колективизация, и потвърждава, че той е издал заповед за „безсмислената“ конфискация на зърно през 1932-1933 г., макар много добре да е знаел, че милиони селяни ще умрат от глад. Но Кондрашин твърди, че в Украйна броят на жертвите твърде много се преувеличава, а броят на жертвите в Поволжието обикновено твърде много се занижава, и че политиката на Сталин е засегнала всички еднакво. „Механизмът за създаване на глада“ е бил един и същ и в Русия, и в Украйна, казва той в едно интервю и добавя: „никакви национални различия“ не е имало.
Аргументът на Кондрашин до известна степен е правилен, защото президентът Юшченко и много други видни обществени личности понякога завишават броя на жертвите на Гладомора. Въпреки че украинската научна общност сега приема, с някои изключения, че броят на жертвите е малко под 4 милиона души, все още се чуват цифри, които понякога стигат до десет милиона.
Кондрашин може би има право и когато казва, че Пензенска област – като Украйна по време на Гражданската война е център на селски въстания (които предизвикват гнева на Ленин през 1918 г.) – е „особена“ мишена за съветската власт.
Очевидно „особеният“ случай в Пенза заслужава внимателно изследване. Още по-важно е да бъде внимателно изследван гладът в Казахстан, където изключително високата смъртност също е признак за нещо по-страшно от пропуски в ръководството.
Но това не отменя необходимостта да бъдат признати специфичните обстоятелства на глада в Украйна.
Историческите документи включват заповеди, насочени изключително към Украйна, като например за затваряне на украинската граница, за изговяне на „черни списъци“ на десетки украински колхози и села и косвеното свързване на провала на зърнопроизводството с украинизацията. Демографските данни също показват, че смъртността в Украйна през онези години е по-висока, отколкото в която и да е друга част на СССР.
Сам Кондрашин пише, че Сталин е разглеждал продоволствената криза през 1932 г. като „възможност“:
„Гладът от 1932-33 г. и общата икономическа криза в Украйна дават на сталинския режим извинение да въведе превантивни мерки срещу украинското национално движение и също, в перспектива, срещу неговата евентуална социална база (интелигенцията, част от държавните служители, селяните).“
Поради това, че е толкова опустошителен, толкова старателно прикриван и толкова силно се отразява на демографията, психологията и политиката на Украйна, гладът и до днес оставя своя отпечатък върху мисленето на украинците и руснаците както за самите тях, така и едни за други по очевидни, но и не толкова явни начини.
Поколението, изстрадало и преживяло глада, винаги ще пази спомените за него. Трагедията обаче се е отразила и върху децата и внуците и на жертвите, и на извършителите.
Автор: Ан Апълбаум, „Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“, 2017