.

1909 г. България е свидетел на раждането на поет, чийто живот и творчество ще разтърсят основите на обществото. Никола Вапцаров – име, синоним на революция, борба и безсмъртна поезия.

Още от ранна възраст Никола се докосва до несправедливостта на света. Младостта му е белязана от тежък труд, експлоатация и борба за по-добър живот.

Поезията на Вапцаров е огледало на епохата. Тя е изпълнена с гняв, но и с вяра в по-добро бъдеще. Стиховете му са насочени срещу несправедливостта, експлоатацията и потисничеството.

„Прощално“, „Борба“, „Вяра“ – творби, превърнали се в емблеми на българската поезия. Вапцаров майсторски борави с езика, създавайки ярки образи и завладяващи метафори. Неговите стихотворения са не само красиви, но и провокативни, карат ни да се замисляме, да се борим за по-добър свят.

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

животът — тежък, скучен. —

Живот без маска и без грим —

озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,

и трябва да си страшно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало,

                        вбесено псе

парченце хлеб.

 Във залите плющят каиши,

трансмисии скриптят

от всеки кът.

И става толкоз душно,

че да дишаш

не би могъл спокойно,

с пълна гръд.

А недалече пролетния вятър

люлее ниви, слънцето блести…

Дърветата опират

                        във небето,

а сенките —

в заводските стени.

Но как е чуждо

                        и ненужно тука,

съвсем забравено

                        това поле!

Една ръка изхвърли на боклука

идилиите с синьото небе.

Защото миг на некаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце,

би значело напразно да загубиш

работните си

                жилави

                        ръце.

 И този шум

                и трясък на машини

ще трябва непременно да крещиш,

да могат думите

                        разбрано да преминат

пространството, което те дели.

И аз крещях години —

цяла вечност…

Долавях, че и другите крещят —

машините,

        завода

                и човека

от най-затуления

                        тъмен кът.

 И този крясък стана сплав,

                                        с която

бронирахме живота си така,

че сложиш ли му

прът във колелата —

ще счупиш своята ръка…

 И ти, завод, се мъчиш

пак отгоре

да трупаш дим и сажди

пласт след пласт.

Напразно! Ти ни учи да се борим —

ще снемем ние

слънцето при нас.

 Завод, притиснал с мъка

                                        толкоз хора

с осаждени от черен труд

                                        лица,

едно сърце във тебе неуморно

пулсира с хиляди сърца.

Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен: