.
– На жените, които обичах, подарявах залез…
– Защо не изгрев?! Символично е, начало… Начало на нов ден.
– Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да й подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш.
Старата жена нареждаше с монотонен глас, като в транс: „Нема да се мешаш там, дето Бог е връзвал и развързвал. Ако е решил да раздели мъж и жена, значи е най-доброто за тях. И никой друг, освен Него, не може повече да събере – ни дявол, ни човек, ни деца, ни чудо. Ще се научиш на смирение, че не всичко, което виждаш – разбираш, но ще вярваш, че е за доброто ти. Силният човек се познава по две неща – не наранява с думи и дела и не оставя зад гърба си развалини. Отива си без да разрушава.”
– Дядо, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още плаче… Май още го обича!
– И аз я чувам, синко, но не плаче, защото все още го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Човек е хубаво да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега… А ние с теб ще се правим на глухи!
– Хората все ми повтаряха: „Времето лекува. Дай си време“. Глупости! Глупости на квадрат! Човек е смъртен и тленен! Поради което се уморява. Разбираш ли?! Уморява се да бъде уморен от болката си. И тогава я прежалва. Не времето, човек сам се лекува от нея. Точно, защото го е страх от времето. А самотата ми е избор. Моят!
– Защо тогава усещам гняв?
– Гневът е добре прикрит, агресивен, но въпреки това, страх.
– Не се страхувам от самотата.
– И не бива! Обичай я. Няма друго човешко състояние, което да те поведе по път, в който отговорите се дават още преди да си измислил въпроса.
– А защо тогава повечето хора плачат от самотата и бягат от нея?
– Защото не вярват, че са си достатъчни, че са цели и завършени. Не вярват, че носят всеки отговор в себе си. Търсят някого, на когото да зададат въпросите си, защото нямат смелостта да видят собствените си отговори.
– Е, нима, според теб, животът е игра на въпроси и отговори?!
– Горе-долу… Прибави щипка любов и страст, един хубав морски залез, едно новородено дете, малко звезди и хубаво вино в тая игра и вече знаеш какво е животът.
Не се страхувай от смъртта, сине! Не е страшно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите.
– Дядо, а защо хората се разделят?
– Защото единият от двамата няма какво повече да даде на другия, дори и да има още какво да вземе.
– И със смъртта ли е така?
– Ако е дошла спокойно и по естествен път – да. Просто човек няма какво да даде повече на живота. Но от живота все има нещо, което може да се вземе.
– Таралеж в гащите е красивата и умна жена, Демире… Цял живот съм бягал от такива.
– Грешиш! Таралеж в сърцето са. Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си.
Любовта е за показване, момиче, не тъгата. За какво са ти тези сълзи, ако нищо не си научила от тях?! За какво са ти спомените, ако се страхуваш от тях? И кой те е излъгал, че на всяка цена трябва да продължиш напред, ако не си се помирила с миналото? Или да го забравиш, без да си си простила? Или без да си поискала прошка? Или без да си я дала?! Не мога да те науча как да се усмихваш на проблемите си. Но мога да те убедя, че нито един от тях не е по-голям от теб.
– Какво щях да правя без теб, Михаиле?!
– Знаеш ли… Приятелят понякога може да ти направи голяма беля със съветите си. Затова ме слушай, но чувай само себе си. На света няма две еднакви чинии, камо ли човеци. И което е добро за водата, не е непременно добро за брега.
