.

В началото на XIX век, когато Русия все още се люлее между величие и меланхолия, се ражда млад мъж с очи, в които империята може да се огледа – Михаил Юриевич Лермонтов. Още от дете той гледа света така, както поетите го виждат: не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.

Израснал в мъгливите пейзажи на Кавказ – земя на скали, мъгли и страст – Лермонтов се влюбва в бурята. Не само в бурята на природата, но и в онази, която бушува в човешките сърца. Той е от онези души, които не умеят да обичат „малко“. Когато обича – обича като пожар; когато страда – страда като море, което не познава покой. Романтиката му не е тиха, свещна, вечерна – тя е дива, гореща, като самия Кавказ.

В неговите стихове има самота, гордост и една почти свещена жажда за истина. Той пише за любовта така, сякаш се бори с нея, а не я изживява. Неговите герои – горди, самотни, бунтовни – са отражение на самия него.

Животът му, както и стиховете му, бе кратък, но ослепителен. На 26 години той пада в дуел край Пятигорск. Николай Мартинов, заради глупава кавга, предизвиква Лермонтов на дуел. На 27 юли 1841 г. Лермонтов стреля пръв нагоре във въздуха, но врагът му прострелва поета в гърдите и го убива.

Куршумът, който го пронизва, не убива просто човек, а цяла една епоха – романтичната душа на Русия, човек, който търсеше Бога в бурята, свободата в любовта и безсмъртието в думите.

Странно нещо е човешкото сърце въобще и специално женското.

Необходимо е да се даде справедливост на жените: те имат психически инстинкт за духовна красота.

Уважението има граници, а любовта – никакви!

Имайте предвид, че без глупаци в света би било много скучно…

Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбира: и аз се научих да мразя.

Езикът и златото – това са нашите меч и отрова.

Идеята за злото не може да влезе в главата на човек, без той да не иска да го приложи към реалността.

Тъжно за нас е смешно, смешно е тъжно, но като цяло, в действителност, ние сме доста безразлични към всичко, освен към себе си.

Колко лесно е да направиш човек нещастен, кажи му: бъди щастлив!

А какво е щастието? Наситена гордост.

Тъгата е жесток владетел. Радостите се забравят, а тъгата никога.

Не казвайте на никого за вашите нещастия: ще натъжи приятелите ви и ще развесели враговете ви.

Човек, който желае настойчиво нещо, ще принуди съдбата да отстъпи.

Животът без любов е такава мръсотия…

Чашата на живота

От златна чаша цял живот,
незрящи, ние пием.
Сълзите стичат ни се от
очите и я мият.

Когато миг преди смъртта
превръзката ни падне,
изчезват всичките неща,
от нас желани жадно.

Тогава виждаме, че тя
е празна златна чаша –
мечта била е течността,
мечта – но не и наша!

Просяк

До портите на храма свят
стоеше, просещ подаяния,
бедняк съсухрен, жив едва
от глад, от жажда и страдания.

С надежда сетна в поглед сляп
хляб чакаше, ръка протегнал,
а някой камък вместо хляб
оставил бе в дланта му черна.

За твоята любов преди
аз молех с мъка тъй голяма.
Най-чистите ми чувства ти
така безжалостно измами!