.

Има актьори, които остават в историята на киното. Има звезди, които запленяват с таланта си. Но има и такива редки личности, които превръщат самото си съществуване в легенда – със загадъчната усмивка, с гласа, в който се долавят отзвуци от далечни времена, и с поглед, който сякаш е видял и любовта, и самотата, и величието, и изгубената нежност. Един от тях е Омар Шариф.

Син на Нил и повелител на екраните

Роден през 1932 г. в Александрия, Египет – там, където морето среща пустинята, а историята се прелива със съвременността – Омар Димитри Шариф носи в себе си духа на ориенталската мистичност и интелигентността на космополит. Роден като Мишел Шалхуб, той избира сценичното си име, когато решава да поеме по пътя на киното – път, който ще го отведе не просто до Холивуд, а до самото сърце на милиони зрители по света.

Първите му стъпки в киното са в египетския филм „Сира` фи-л уади“ (1954), но световната му слава идва с „Лорънс Арабски“ (1962), където изиграва Шериф Али с такава харизма, че дори самият Питър О’Тул бледнее пред ориенталската му аура. А когато няколко години по-късно се появява като доктор Живаго в едноименната екранизация на Борис Пастернак, светът вече е влюбен в него.

Доктор Живаго – образ, вплетен с душата му

„Живаго“ не е просто роля. Това е признание. Това е въплъщение на вечната борба между чувствата и дълга, между любовта и трагедията. Омар Шариф не играеше Живаго – той беше Живаго. Със своята нежност, с тихото страдание, с меланхоличния поглед към изгубения рай. Филмът стана символ на епоха, а той – неин поет.

Трудно е да се говори за Шариф само като актьор. Той беше символ. Символ на мъжката елегантност, на нежността, облечена в достойнство, на артист, който носи в себе си източната кръв, европейската чувствителност и универсалната човечност.

Любовта – единствената истина

Омар Шариф е обичал силно, безкомпромисно, и често – трагично. Голямата му любов – египетската актриса Фатен Хамама – беше причината той да приеме исляма. Макар животът им да ги разделя, той никога не я забравя. Говореше за нея с мекота, която разтапяше ледовете на времето.

„Любовта е единствената религия, която не ни разделя, а ни прави едно цяло“, казваше той. Неговата душа беше вечно влюбена – в жените, в киното, в живота, в изяществото на езика, в усещането за нещо недостижимо, но вечно присъстващо.

Последният романтик

През последните години от живота си, той се оттегля постепенно от актьорството. Бореше се с Алцхаймер, но продължаваше да бъде благороден и чаровен до края. Когато светът загуби Омар Шариф през 2015 г., сякаш загуби последния истински романтик на екрана. Но истината е, че той никога не напусна сърцата ни.

Омар Шариф беше човек от друг свят – свят, в който мъжете носят рози, а не оръжие. В който тишината между думите е по-красноречива от крясъка на модерния свят. В който всяка роля е поезия, всяко мълчание – изповед, а всяка усмивка – спомен за нещо вечно.

Аз съм роден под слънцето на Египет, но сърцето ми живее в целия свят.

Никога не съм играл, за да бъда звезда. Играх, за да бъда артист.

Аз не съм красив. Аз съм просто добре осветен.

В киното можеш да живееш хиляди животи. В реалността – само един. Киното ме направи пътешественик във времето.

Играх царе и бедняци, но най-трудната роля бе да играя себе си. Моите герои бяха отражения на моите мечти.

Всичко, което правим, е в името на любовта – или заради нейното отсъствие.

Любовта е като пясък – ако го стиснеш в шепите си прекалено силно, изтича между пръстите ти. Но аз никога не се научих да обичам наполовина.

Истинската близост не е физическа – тя е духовна.

Болката ме научи на мъдрост. Любовта – на търпение. Ако трябваше да избирам между успеха и любовта, бих избрал любовта.

В очите на жената се крие цялата философия на света.

Жената, която те обича истински, те вижда и когато си невидим за света.

Има жени, които не остаряват. Те просто стават по-дълбоки.

Животът не е филм. Но ако се усмихнете накрая, си струва.

Спомените са най-ценните съкровища, които не могат да бъдат откраднати. Смисълът на живота не е в постиженията, а в преживяванията.

Аз бях мечта – и това ми стига.