.

Не взимайте всичко чак толкова на сериозно. Не е ли животът красив. Обърнете внимание на подробностите, най-важното нещо в живота е щастието, възможността да оцелеем в това нетолерантно общество, което сами си създадохме.

Винаги съм твърдял, че в сърцето на романа лежи способността на човек да се сравнява с другите. Когато започнеш да се идентифицираш с някой, който е различен от теб, който дори е от съвсем друга култура от твоята, започваш да разбираш нещо. Разбирането е основата на толерантността. Винаги съм критичен към нетолерантността навсякъде по света, но не пиша за това. Наясно съм, че хората могат да четат това, което пиша, но да не се съгласяват с него. Виждам романите си като арена, на която много различни гледни точки – културни, социални и политически, – се размесват. Никой не знае за другите култури достатъчно.

Идеализмът, нереалният идеализъм винаги се конфронтира с реалността на хората, на човека от улицата. Детайлите от ежедневието винаги са по-убедителни от която и да е политическа фантазия и демагогия.

Себененавистта е ОК. И аз я изпитвам. И това наистина е ОК. При нея лошото е, ако не знаеш как да се отървеш от нея, как да я управляваш. Себененавистта всъщност може да е хубаво нещо, ако успееш да прозреш какъв е механизмът й, защото това ще ти помогне да разбереш останалите.

Ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света, сиреч, за това,че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, сиреч, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш и да се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш, по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на морален.

И мъжете, и жените имаме нещо общо: нощем в сънищата си прегрешаваме с онези, за които през деня не смеем и да помислим.

Щастието е това да държиш някого в ръцете си с усещането, че държиш целия свят.

Ако я няма сродната ти душа, няма никаква нужда и от собствената ти душа.

Не искам да бъда дървото. Искам да бъда смисълът, който носи.

Любовта ли превръща хората в глупаци или само глупаците се влюбват?

Хората лъжат само когато имат нещо, което се ужасяват, че ще загубят.

Орхан Памук е турски писател, придобил международна популярност през 1990-те години. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г.

В романите си, представителни за късния постмодернизъм, Памук се опитва да съчетае традициите на европейската литература и османската изящна словесност.

Подчертан е интересът му към османската култура, сблъсъкът и взаимодействията между „източно“ и „западно“ са основната тема в „Името ми е червен“ и „Бялата крепост“. 

Орхан Памук е роден на 7 юни 1952 г. в Истанбул в семейство с добро обществено положение – баща му е директор на турския клон на IBM. Завършва Робърт колеж, по това време вече средно училище, след което учи архитектура в Истанбулския технически университет.

През този период той започва да се занимава основно с писателска дейност. Завършва журналистика в Истанбулския университет през 1977, а от 1985 до 1988 посещава Колумбийския университет в Ню Йорк и Университета на Айова. 

През 2005 г. две турски професионални асоциации завеждат наказателно дело срещу Орхан Памук заради негови противоречащи на турското законодателство изявления във връзка с Арменския геноцид от 1915 – 1917 и избиването на 30 000 кюрди от турското правителство. През януари 2006 обвиненията са отхвърлени по процедурни причини.

На 12 октомври 2006 е награден с Нобеловата награда за литература.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Човек, който няма съвест и доброта, той не страда – ХАЛЕД ХОСЕЙНИ