.
ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка – и ето го края! –
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. –
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…
Роден в сянката на Балкана, Пеньо Пенев е поет, чийто живот е белязан от борба, разочарования и търсене на смисъл. Неговият път е осеян с тръни, но е и озарен от блясъка на поетичния гений.
През 1930 г. в село Добромирка се ражда момче, чийто живот ще се превърне в легенда. Пеньо Пенев, по-късно известен като „Поетът с ватенката“, израства в бедност, но с жажда за знания и красота. Още от ранна възраст той е привлечен от поезията, намирайки утеха и вдъхновение в римите.
Съдбата му го отвежда в Димитровград, града на младостта и надеждата. Там Пеньо се впуска в бурния вихър на строителството, ставайки част от величието на социалистическата епоха. Но зад оптимистичната фасада се крие друга реалност – разочарование, самота и липса на признание.
Поезията на Пеньо Пенев е огледало на душата му. Тя е изпълнена с противоречия – между вяра и съмнение, между идеал и действителност. Стиховете му са пропити с мъка, но и с несломима воля за живот.
„Добро утро, хора!“ – емблематичната му стихосбирка, се превръща в символ на новото време. Но зад бодрия поздрав се крие копнеж за истинска близост, за разбиране и съпричастност.
През 1959 г., само на 29 години, Пеньо Пенев слага край на живота си. Неговата смърт е загадка, обвита в мъгла от слухове и спекулации. Но едно е сигурно – гласът му не заглъхва.
Днес, десетилетия след кончината му, Пеньо Пенев остава емблематична фигура в българската литература. Неговата поезия е жива, провокира размисъл и емоции, кара ни да се замисляме за вечните теми – за смисъла на живота, за любовта, за смъртта.
Пеньо Пенев – поетът с ватенката, чийто глас ехти и днес, напомня ни, че истинската поезия се ражда от болката, от търсенето, от нестихващата жажда за истина.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Човек се ражда, за да даде другиму любов – ПЕНЬО ПЕНЕВ