.

Тази вечер за пръв път наруших забраната.

Бях забравил какво е. Излизаш и ходиш, без да отиваш някъде. Ей така, на разходка.

Сега излязох, но бях напрегнат. Изпитвах страх. Страх да не ме хванат. То е ясно – вече всички ги хващат. Преди три години можеше да излезеш и да се разхождаш, без да ти обърне някой внимание. Тогава беше пълно с хора навън. Нямаше патрули. Нямаше и доносници. Да, тогава имаше още полиция. След това я премахнаха.

Останаха доброволните патрули. Хората ги наричат „волните“. Те са най-опасни – хванат ли те, изпращат те за ваксинация. То е нещо като последно лечение – никога не се завръщаш. И никой не знае къде са те изпратили… Знаехме, че не те лекуват – твърде е скъпо.

Сега се движех сам навън – между блоковете. Движех се ригидно – сякаш страхът не позволяваше на краката ми да следват ритъма на нормалния ход.

То и аз не съм сигурен кое е нормален ход – от толкова време живея само вкъщи, затворен между стени, че отвикнах да се движа в по-широко пространство. По-широко от седемдесет и един квдаратни метра. Споделено с децата и жена. Някога това се наричаше семейство.

След приемането на новия закон за съжителството, го нарекоха „клетка“ – т.е. затворено пространство, в което няколко индивида пребивават по необходимост.

Не, не е „по нужда“, защото него си го знаем – само онова място остана непременно от новите санитарни закони. Семейството сега е клетка по необходимост. И за по-лесно махнахме имената, само ги номерираме. На вратата ми доскоро стоеше табелата „сем. Добреви“. Сега е изписано с червена боя „клетка 326799“.

Вървя наслуки – като сън или нещо подобно. Чух шум от двигател – мотор на кола. Не, не може да е кола, нещо друго трябва да е. Колите ги махнаха отдавна. Мина ми през ума как тежко се сбогувах с моята – сякаш откъсваха плът от плътта ми.

В онези години хората бяхме много привързани към колите си – като към човек или по-скоро – като към домашен любимец. За всяка кола се харчеха много пари – сякаш е още един член на семейството. И бяха страшно много – по улиците не можеше да се мине от паркирали коли.

За да си оставиш колата някъде, трябваше да се плаща на час – паркомясто или нещо такова. Трябваше да плащаш застраховка, масла, ремонти… Сега всичко това изглежда толкова далечно, непознато и безсмислено. Сякаш никога не е било. Колко бързо забравя човек.

Аз ясно си спомням обаче как в един ден – вторник, – по предварителен график, се качихме в колите, за да ги „отведем извън района на местообитанието“ – така беше по закон. Моят роувър запали от раз – беше като часовник. След толкова време престой без палене, пак запали бързо.

Познатият шум от мотора ме унесе и ме върна две години назад – когато всяка сутрин, всеки ден палех мотора, за да отида на работа, а после да взема децата от училище, или за да отида на тренировка, или на среща с жена си…

Строени всички в колона, в бавен и предварително менажиран ход се отправихме някъде извън града – оказа се, че волните са определили едно огромно необработваемо поле, на което всички да паркираме автомобилите, микробусите, мотоциклетите, тракторите, крановете, багерите… Всяка механизирана техника, която се задвижва с гориво.

Причината – гориво нямаше. Второ – нашите моторни превозни средства бяха станали твърде много и като не бяха в движение, всъщност бяха непотребни. Само пречеха, затова Местния орган взехме това решение.

Ние го подкрепихме, беше разумно – да се изведат всички коли извън населеното място, да се освободи достатъчно пространство по улиците, за да може безпроблемно да се предвижват доставките на храна, вода, суровина, да се извозват труповете, да се извършва ежедневната деизнфекция и да се вижда отдалече ако някой е излязъл, без да има за това неотложна причина.

Всички гласувахме за това решение – да отсраним ненужните вещи – те бяха от метал и по тях вирусът слепваше неизменно и не можеше да бъде премахнат.

Паркирахме колите си на огромното поле – всеки получаваше ред и номерче – ако след време стане възможно да си взмеме обратно возилата – да се знае кой къде си го е оставил… Нелепо.

За всички беше ясно – това поле бе последната спирка на тези автомобили – те повече нямаше да ни потрябват. След като за всички стана ясно, че петрол вече не се добива, горива не се произвеждат, гуми също, решихме, че колите ни ще се превърнат в паметници и само ще пречат.

По този начин се освободихме от тях, както и от всичко ненужно – през последните три години се освободихме от почти всичките си вещи. Разбрахме, че не са ни нужни. Пазехме само ресурсите. Важно ни беше да оцелеем. И ние, и децата ни. Не помня обаче да успях да се зарадвам на свободните улици – без стотиците паркирани по тях коли.

Продължих да бързам между жилищните сгради. Преминах през няколко процепени рабицови мрежи – преди година волните ги бяха поставили навсякъде, за да не се минава. Сега нямаше нужда от тях – и без това почти никой не се опитваше да мине. Нямаше накъде.
Аз обаче бях получил съобщение на телефона си и това някакси ме държеше прав и буден. „Тате, тук сме“.

През последната година интернетът беше ограничен и бавен. Бе забранен достъпа до всички „уронващи“ източници на информация – заради всеобхватната функция на интернет мрежата да става проводник на всякакви инакомислия, разногласия, екзистенциални, пасифистки, анархически, либетариански идеи, фалшиви новини и други „нездрави“ възгледи, идеологии и мнения, с общо решение напрактика бе премахнат достъпа до всякакви платформи, които могат да пренасят човешка мисъл, рзлична от „здравословната“.

Първоначално имаше правозащитници и филантропи, които се опитаха да протестират, да осмиват и сугестират, да критикуват възприетите от Консилиума мерки. След втората вирусна вълна те бяха отсранени. Официално бяха изпратени за ваксинация. По наше общо решение. Както и масовите вещи, така и различното мнение не ни липсваше.

Някога имахме сайтове за споделяне на видео. По време на първата вирусна вълна (тогава бе наречена пандемия) тези сайтове бяха полезни – всеки човек, изолиран в дома си се учеше как да прави различни неща, които преди това не е можел – да рисува, да свири на инструмент, да прави упражнения за тялото, да моделира, да ползва различни неща, да готви…

Тук се родиха нови майстори, писатели, влогъри, автори. Тези платформи бяха забранени, не, бяха преустановени, както и платформите за порно-филми.

Арт-платформите за Ново изкуство, платформите за литература, поезия и музика оцеляха най-дълго – до три месеца след началото на третата вирусна вълна. Оказа се, че драмата и музиката се безвредни, когато не могат да събират много хора на едно място. За по-сигурно взехме общо решение и тях да премахнем.

Накрая останаха само платформите за предаване на съобщения между много близки и роднини. Те обаче скоро бяха ограничени заради лично обвързващия силно емоционален товар, който носят.

Останаха опциите за разговори на случаен принцип – просто да си контактуваш с някакви хора, които не знаеш от коя клетка са, какъв пол са и колко са на брой…

Преминавах като луд през мрежите, знаех, че по тях отдавна не тече ток – той стана много ценна стока и се ползваше по график. Преминах през някакви ниски храсти и дървета и изведнъж се сблъсках в оградата на училището. Знаех, че в тази сграда все още държат деца, бях сигурен, че вътре може да има от тях….

„Тате, тук сме“ Да, щом имаше изписана запетайка, значи е от Криси – само тя знае къде се поставят запетайките, само тя е учила пунктоация! Тя е! Кристина!

Бях получил това съобщение днес преди вечеря, дори се забавих да сляза за вечерната проверка – развълнувах се, не можех да дишам нормално, а не исках да ме усетят или да помислят, че нещо не ми е наред – може да ме приберат за изследвания, ако не дишам правилно и равномерно, щяха да помислят, че имам здравен проблем и съм хванал Товис22…

Знаех, че тя е някъде наблизо и когато се залепих за училищната ограда трескво започнах да оглеждам прозорците на училището – всички бяха боядисани с бяла блажна боя, но аз търсех нещо – знак, люспа, парола… Търсех някъде да бъде надраскано 326799.

Сърцето ми биеше като на първия изпит в университета, не по-силно – като на изпит на полигон за шофьорска книжка, като на любовен филм… обърках се напълно, очите ми шареха по белите прозорци. Не виждах нищо. Никакъв знак…

Притаих се до оградата да не ме видят.

***
След третата вирусна вълна вече вземахме решенията по навик. Не ги обсъждахме, просто гласувахме. Не мислехме. Нямаше за кога.

Този вирус бе по-силен, по-резистентен и по-неразгадаем от първите два. Знаехме, че първият и вторият са били създадени, за да проверят как реагираме и колко можем да отсъпим от себе си.

Това сега нямаше значение, нямаше смисъл. Бяхме останали доста малко. Каквото и да знаехме, то е било закодирано някъде дълбоко в нашата ДНК и е останало там – в дълбинитите на неизлседваното човешко познание.

А то се оказа или твърде плитко, или твърде необятно. И незначимо.

Сега бяхме заети да се грижим само да оцелеем физически. Но не беше лесно – вирусът нахлуваше отвсякъде, по всички повърхности и най-вече – в порите на кожата и в умовете ни.

Отдавна бяхме изгубили всички свои лидери и духовни водачи. Нямаше будители. Нямаше и генерали. Всички бяха екипи на доброволната спасителна армия. Ние я създадохме с решение … Дадохме им цялата власт. Вярвахме, че така ще има кой да ни защити.

Волните, както ги нарекохме, сега имаха две правомощия – да дезинфекцират и да ваксинират. Пращаха съобщения по интернет и по ефира – в кой ден, в кой квадрант и при кои клетки ще има дезинфекция, къде ще се мери обема на дихателните дробове и т.н.

Преди два месеца взехме и едно друго решение.

След колите да предадем и децата си… От тях можеха да възпроизвеждат анти-тела и ваксина. Те не боледуваха.

Затворих очи. Долепих се до оградата, впих ръце в металните пръти, слях лице в грапавия бетон…

„Тате, тук сме“

Опитвах се да си спомня лицата им…

Напразно.

автор: Димитър Удо Ангелов