КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите,
създай си стълба и по нея се качи!
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища премазани
нов път си направи и сам тръгни!
Трънлив и зъл е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си!
Единствено така ще го решиш.

ИНТИМНО
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст –
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

СРЕЩА
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.
Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този „грях“, така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което…
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая…
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача…
Събличай се и ми свети със вечност.

ПРИКАЗКА
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи …
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Вижте още: Без мъка няма щастие, нали – ДАМЯН ДАМЯНОВ