Яна Язова е една от най-мистичните и трагични фигури в българската литература. Мистификациите относно живота й, а още повече по отношение на смъртта, й са безброй.

Родена е през 1912 в град Лом в семейство на учители. Завършва Първа девическа гимназия в София и „Славянска филология“ в Софийския университет. Впоследствие специализира в Сорбоната. Известна с бунтарския си дух, Яна отказва да се присъедини към писателите, които след  1944 г. приемат т.нар. социалистически реализъм за свой художествен метод, но въпреки това творчеството й се публикува .

Умира при странни и неизяснени обстоятелства. Последен знак, че е била жива, е нейна записка в бележник от 19 май 1974. Тялото й е открито през август в дома й. По трупа има следи от насилие, но той в горещините вече е полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието й не е намерено и досега.

СКРЪБ

Мъждукат газени фенери
във уличната гъста кал.
Нощта във локвите трепери.
Вампир луната е заял.
И просяците с ръце вдървени
фенерите подпират с гръб;
а бедните им мисли спрени,
увиснали на щърбав ръб.
Под хладна светлинка във здрачът
на гола немощ, подир теб
те — просешките мисли плачат:
„Пари ми дай, пари за хлеб!“
— Ех, стига куцахте сакати!
Днес в празник тропахте по мен!
„Ний носим сухите комати
в бордей на кална локва плен.
И просим в пътя си до къщи,
по улици — море — вървим.
На всеки стълб фенер намръщен
ний слабия фитил гасим.“
Вървят те — нечовеци бедни.
Вървят — тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
Подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи…
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи…
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг…
Но в сънен креп мълчат вратите —
И всеки дом е саркофаг.

МАСКА

На първа младост при нежната ласка
на устни ми стонът в усмивка избликна;
душата ми свойта гримаса обикна —
всред всички открити — аз ходех със маска.

Чисти зениците — в тях никой не зърна
отдавна закърмена змийска отрова;
спи ми и злобата — не ще я отровя —
и дните си минали не мога да върна.

Но всяка нощ нова си маска чертая,
и денем под нея от страх се прикривам,
и спомена тайно в сърце си заривам —
и вече коя съм — самичка незная.

И мисля: към гроба ме старост затласка —
на моя дух грохнал дойде ли смъртта?
Когато за път ще ме вземе и тя —
кого ще намери под смъртната маска?

МНОГО КЪСНО

Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.

И късно — за любов… и пусто — за усмивки…
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.

И както бързаха надолу към селата,
облече планината дреха — цяла сняг.
С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата —
на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.

Дали е време вече печка да запаля,
че моя старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вече вън…

ПЛЪТТА

Оковите дрънчат! Оковите дрънчат…
И викове след мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад.
Без огън, без лъча — аз гасна и мълча.

И пак напред сама аз тръгвам в своя път.
Свободна, но без мощ… Оковите звучат.
Див шепот ме следи: „Къде, къде пълзи
таз сянка по върха?!“ — Аз кретам и мълча.

От земния ни ад дочувам смях навън —
пияните от грях… Зад мен оковен звън…
Аз пъпля в пълен мрак и този шепот пак:
„Тук има само ад, върни се наназад!“

Със плач обръщам взор: „Аз искам светлина!
Навсякъде е мрак, а там си ти сама“.
На оргии в дола доземам аз страстта.
Крещи грехът в кръвта. — Аз пламвам и мълча.

И ето там, от ада — пламък всред нощта
Разгаря буен огън — едничка светлина.
Там — клада от души… Страстта, страстта гори!
Вериги им — плътта! — Аз гасна и мълча…

Оковите дрънчат! Оковите дрънчат.
И викове до мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад!…
Там пламна светлина! — Аз плача и мълча.

В НОЩТА

И тя простра ръцете си студени, безжизнено се вгледа в мен.
А устните мъртвешки вцепенени и поглед безучастно заледен.
Нощта… Защо е толкоз безучастна?
Като всички нощи… А сякаш тази, по-опасна

от всяка нощ, тежней. Вървя. Изсмях се, тя оттекна.
Зловеща лудост в погледа й зей. Устата ми повехна.
Дъхът й — мухлест дъх на самост и разлъка.
И в моя тих вървеж каква бунтовна мъка!

Спрях… и се озърнах… и се присвих в полите й студени.
За първа нощ, когато се озърнах, не беше ти до мен, не беше ти до мене.
Стопли ме, нощ; стопли ме, нощ, страхотна!
Без дъх, без ум. И колко си самотна…

редактор: Андрей Митев

Още поезия: ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: По-Добре Докрай да Няма Бряг, Отколкото Реката да Изчезне