.

Йожен Дьолакроа е френски художник, един от най-значителните представители на романтизма.

Платната му са вдъхновени предимно от исторически и литературни сюжети – от произведенията на Уилям Шекспир, Гьоте, Байрон, Уолтър Скот.

През 1830 г. под влияние на Юлската революция във Франция, Дьолакроа рисува прочутата картина „Свободата води народа“. Тя изобразява алегоричната фигура на свободата сред реалните участници във въстанието.

Живописната система на Дьолакроа представлява нова стъпка в развитието на френската живопис. Художникът използва цветът като емоционален израз.

Той е един от първите които използват: принцип за разлагане на цветовете, система от допълнителни тонове, цветни сенки и отражения. Той оказва силно влияние върху художниците импресионисти и постимпресионисти, както и върху стила на модерното изкуство на ХХ в.

Новото е в духа, който твори, не в изобразяваната природа.

Ти, който знаеш, че винаги има нещо ново, покажи го на другите в нещата, които са отминавали с безразличие.

Накарай ги да повярват, че никога досега не са чували да се говори за славея и за гледката на необятното море, и за всичко онова, което грубите им органи могат да почувстват едва когато някой друг си даде труд да го почувства вместо тях. И нека езикът не те смущава.

Ако работиш над душата си, тя ще намери начин да се изяви. Ще си изкове език, не по-лош от полустишията на тоя и прозата на оня.

Природата е заложила в големите умове на бъдещето повече нови мисли за нейните творения, отколкото неща е създала самата тя.

Истинската мъдрост би трябвало да се състои в умението да се наслаждаваме на всичко. А ние се мъчим да разкъсваме и разрушаваме всичко, което е добро само по себе си, па било то илюзия – но благородна.

Природата ни дава тоя живот, както се дава играчка на невръстно дете. Искаме да видим как е устроена и я натрошаваме на парчета.

В ръцете ни пред глупавите ни очи, отворили се твърде късно, остават само безплодни отломки, частици, от които нищо не може да се сглоби. А доброто е толкова просто! Колко усилия са нужни, за да го унищожим със софизми.

И дори всичкото това добро и всичката тази красота да бяха само чудна лакировка, само тънка черупка, помагаща ни да понесем останалото, кой може да отрече, че те съществуват поне като такива?

Странни са хората, които не позволяват да се полюбуват на хубава картина само защото гърбът й е дърво, проядено от червеи! Не всичко е добро, но пък всичко не може да бъде лошо или по-скоро тъкмо затова всичко е добро.

Живея заедно с тялото си – безмълвен спътник, придирчив и неизменен; именно то обуславя онази индивидуалност, която е белег на слабостта на нашата раса.

Душата ми има криле, но жестокият тъмничар е суров.

Той знае, че ако тя е свободна, то е за да робува, но слаба каквато е, тя се забравя в затвора си и твърде рядко съзира синевата на небесното си отечество. О, тъжна участ!

Да жадувам безспирно за своето освобождение, аз, който съм дух, вложен в жалък пръстен съд! Ти изразходваш силите си само за да се измъчваш в него по хиляди начини.

Струва ми се, че може би тъкмо физическото устройство променя душата: тя е по-универсална – минава през мозъка като през валец, който я кове и обработва по мярката на жалката ни физическа природа. Но каква непоносима тежест е този жив труп!

Вместо да се устреми към предмета на своите въжделения, които не може да утоли, нито дори да определи, тя прекарва светкавичното мигновение на живота, за да търпи нелепостите, към които я тласка нейният тиран.

Небето безспорно си е направило лоша шега, като ние е позволило да наблюдаваме зрелището на света през тоя смешен прозорец: неговото криво и мътно стъкло изопачава повече или по-малко, но винаги в една посока, всички съждения на духа, чиято естествена почтеност то покварява и затова той най-често ражда ужасни плодове!

Готов съм наистина да повярвам във всички тия ваши влияния и тия гърбици, но това винаги ще ме покрусява. Та какво представляват душата и умът, когато са разединени?

Удоволствието да дават наименования и да класифицират е пагубно за учените.

Те винаги отиват твърде далеч и се провалят в очите на здравомислещите равнодушни, за които природата е непроницаемо було.

Зная, че нещата трябва да се назовават с имена, за да можем да се разбираме едни други; но от този момент нататък те се обособяват, въпреки че не са постоянни величини.

Щом човек се просвети, първото му задължение е да бъде почтен и твърд. Колкото и да се самозаблуждава, има нещо добродетелно у него, което иска подчинение и удовлетворение.

Какъв, мислиш, е бил животът на хората, които са се издигнали над тълпата?

Непрекъсната борба. Борба с леността, която им е присъща като на простия човек, когато трябва да пише, ако е писател: защото геният му иска от него да се изяви и той му се подчинява не само от суетно тщеславие, а от съзнателност.

Нека мълчат тия, които работят студено и безстрастно: та знаят ли те какво е да работиш под напора на вдъхновението? Какъв страх, какъв ужас е да разбудиш дремещия лъв, чийто рев разтърсва цялото ти същество!

Но да се върнем на мисълта си – бъди твърд, прост и правдив, ето задачата на всеки миг и това винаги е от полза.

Не е особено достойнство да си правдив, когато си такъв по природа или, по-скоро, когато не можеш да бъдеш друг: то е дар като да си поет или музикант; но се иска смелост, за да бъдеш правдив, след като си размислил, освен ако не е своего рода гордост.

Така е с човека, който си казва: „А съм грозен“ и повтаря на другите: „Аз съм грозен“, за да не помислят, че са открили това едновременно с него.

из „Дневникът на Йожен Дьолакроа“

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: У повечето хора мозъкът е поле, оставено необработено почти през целия им живот – ЙОЖЕН ДЬОЛАКРОА