.

Радой Ралин е поет, сатирик и най-изявеният епиграмист в българската поезия.

Освен това е редактор в сп. „Славяни“, във в. „Литературен фронт“, във в. „Стършел“. 

През периода 1961-63 г. е редактор в Студия за игрални филми, а през 1964-66 – в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата документални кино-сатири „Фокус“. 

Радой Ралин е отявлен вдъхновител за свобода и ценности. Борис Христов казва за него, че е различен от другите, еднакви хора.

Не се страхува да говори открито за живота, и то по време, когато е човешката индивидуалност е напълно потисната.

Той отстоява възгледите си до края на живота си и никога не прекланя глава.

ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА

Когато настъпи въстанието,
водачът извежда синовете си,
без да ги пита
владеят ли военното изкуство,
защото иначе
кой ще излезе да се бие,
ако той не изведе синовете си?

Когато синовете наследят
по парче земя от баща си,
не се питат дали умеят
да обработват земята, а тръгват,
защото в природата няма отлагане.

Загива ли някой,
никой не се пита
дали е компетентен да спасява,
а подава ръка…
Има неща, които
са заложени у човека,
и тежко ни,
ако те са изчезнали…

Инстинктът е нищо пред тях.

ЕЛЕМЕНТАРНА ЕЛЕГИЯ

Правото да се разочароваш –
туй е най-присъщото ти право,
нещо като свойството да дишаш.

Трябва ли погълнатия въздух,
който е приключил свойта мисия
и е оплодил за миг кръвта ти,
та да цъфне в порив и движение,
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържаш
в своята дихателна система?

Би се задушил, ах, как го знаеш!

Нужно е да вдишваш и издишваш,
да се втурваш и да се запитваш…

Свойството да се разочароваш:
то е твоето освобождение,
вятър, който саждите изтласква.

Ти поддържай влюбено кръвта си,
възпитавай я за нови чувства.

Дано въздуха да ти достига.

ПСИХОЗА

Започвам да се изминавам,
да виждам всякъде вина –
не мога да не осъзнавам,
че съм въвлечен във война.

Една жестока география
с опустошавани села
и вместо джунгли и жирафи,
навред насочени дула.

И границите се огъват,
натъкнати връз нечий щик.
Земята кръст е. Там разпъват
един противник всеки миг.

Кажи, подложено човечество,
нима не чуваш своя глад?
Нали земите са отечества?
Светът е пак барутен склад.

Така ли във война въвлечен,
ще помирявам чест и бит:
ах, падналият в бой далечен,
навярно е от мен убит.

ДЕТСКИ ПЛАЧ

Детето ми се къса в плач.
Сънувало, че миналото лято,
когато с батко си били на село,
уж батко му настъпил охлюв…

То взело в свойта длан
строшения и смачкан охлюв
и със сълзи го оросило
и после го оставило
внимателно върху чешмата.

И плаче то за смачкания охлюв,
дали е оживял отново,
дали не го болят
получените рани.

Напразно утешаваме детето,
че охлювът не заслужава жал,
че той е гнусен и противен,
че той е недостоен символ.

Детето иска
нищо на света да не умира.

Детето не признава друго право
освен живота.

Докато е дете.

УМОРАТА

Умората деформира човека
и чувствата пред нея са безсилни.
Те са отчаяни лодки, които
не стигат никога целта си.

И земята е гроб на всичко,
и морското дъно е гроб
на копнежи и мисли.

Ние живеем, за да умираме.
Умората е репетиция на смъртта.
Тогава защо ни примамва
умората?

Виж колко бавно пада есенният лист.
Иска внимателно да застеле земята под себе си.

ОТСТОЯНИЕ

И ти ще станеш най-щастлив тогава,
когато всички те разочароват.
Недей на свойте мисли позволява
връз истината като в гроб да ровят.

Тя нека бъде твоя жива болка,
която не желаеш да споделяш.
Не си в свети места на обиколка,
нито в окоп залегнал, за да стреляш.

Спасявай свойта обич към звездите,
които винаги стоят пред тебе,
и вкусвай преснотата на водите,
и радвай се на всеки мирис хлебен.

Недей съветва в нищо синовете –
те своя път различен са поели.
И нека твоята усмивка свети
с цвета на пътищата запустели.

МОЛИТВА

Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.

Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.

Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.

Засяда на гърлото
вчерашния хляб,
подарения хляб.

Хляб наш насущний дай си го сам.

Из „Правото да се разочароваш“, liternet.bg