– Хайде, събличай се. Рокля не стои добре върху блуза! – усещам в гласа й оси, въже за бесене и восък за кола маска едновременно. А всъщност е гласът на най-близката ми приятелка, която ми подарява дрехи.

Да се съблека?! Не искам!

Знам, че ще ме огледа, ще види онзи корем, за който постоянно й говоря. Ще гледа и дали съм се обезкосмила, с какво бельо съм, отиват ли си сутиенът и бикините ми…

Добре, гълтам корема и се събличам! Срамувайки се!

А защо всъщност се срамувам от тялото си?

Аз не съм архитектът, окепазил градинката пред църквата „Св. Седмочисленици“ в София.

Аз не съм служител от „Закрила на детето“, който е оставил бебе в неподходящи условия за живот.

Аз не съм 38-годишен жив и здрав ерген, който чака майка му да сготви и да плати тока.

Аз съм просто човек с тяло!

Всъщност ние виждаме тялото си най-често, когато се гледаме в огледалото. Оглеждаме се критично, пробвайки нова дреха, и твърде често предварително си мислим, че няма да ни стои добре. Защо?

Защото нямаме плосък корем, нямаме големи гърди, краката ни са къси, дупето – плоско, прегърбили сме се, косата ни виси, кожата ни е в пъпки, белези и червенини… Та ние сме си издали присъдата още преди да се мушнем в ръкавите на роклята! То не са рокли, а направо решетки!

Няма как да се харесаме, дори да носим тоалет на Лагерфелд, ушит специално за нас от 100 девици с игли с диамантени връхчета! A и да не забравяме, че най-красивите рокли се носят, за да бъдат съблечени.

Не харесваме и се срамуваме от телата си, защото не ги виждаме в малките, обикновени моменти, в които те всъщност са най-красиви!

Не виждаме колко красиво е лицето ни, озарено от усмивка, когато детето се затича към нас в двора на детската градина.

Не виждаме колко красиво е тялото ни, когато сме седнали с изправен като пиронче гръб и съсредоточено четем нещо важно и любимо.

Не виждаме колко стегнати и добре оформени са ръцете ни, когато вдигнем двете пазарски торби с броколи, кисело мляко и кайма.

Не се виждаме, когато лениво сме отпуснали глава на ръката си и сме премрежили очи; когато небрежно сме подвили крак на стола в офиса; когато протягаме ръка, за да си вземем хляб с квас или шоколад…

Не виждаме как сияем целите, когато термометърът покаже, че температурата на детето вече не е висока.

Не се виждаме всеки път, когато изтриваме сълзите от очите си и макар и влажни, те отново пробляснат.

А точно тогава сме най-красиви! Точно тогава сме с тяло, което заслужава 3 титли „Мис“, 5 тиари с диаманти, 10 ленти с тържествен надпис. Или най-голямото признание – да не се срамуваме от него!

Всъщност най-важното е да имаме здраво тяло – тяло, което да ни отведе от точка А до точка Б – например на връх Мусала, на плаж Силистар, край Марица или обратно в бащиния дом. Не е задължително да сме с плочки на корема и на върха да направим 100 клека! Важно е да подишаме чист въздух, да се раздвижим, да се насладим на красотата наоколо.

По-важно е с тези ръце да прегръщаме детето и мъжа си, а не дали са гладко епилирани и с мускули.

По-важно е да се чувстваме добре в кожата си, а не да мажем по тази кожа крема от последната тв реклама.

Калъпите на beauty и модната индустрия така ни осакатяват, че заприличваме на бонсаи.

Но ако утре всички жени на света се събудят и решат, че харесват и не се срамуват от телата си, знаете ли колко индустрии ще се сринат?