.
Според шведа Ингмар Бергман, един от най-значимите майстори в киното, руснакът Андрей Тарковски (1932-1986) е най-големият режисьор в света.
В киното обикновено звезди стават актьорите. И съвсем рядко – режисьорите. След режисьорите-звезди на съветското кино, несъмнено е и великият Тарковски.
Човекът е съставен от противоположни качества. Историята ясно демонстрира факта, че винаги се движим във възможно най-лошата посока.
Човекът или не е способен да дирижира историята, или е способен, но само като я превежда през най-ужасната и погрешна пътека.
Няма нито едно доказателство за противното.
Хората са неспособни да управляват другите. Те могат само да рушат.
И материализмът – гол и циничен, ще завърши разрухата.
Въпреки факта, че Бог живее във всяка душа, че всяка душа има капацитет да натрупва това, което е вечно и добро, хората като маса не могат да правят нищо друго освен да рушат.
Защото те са се събрали заедно не в името на идеал, а единствено в името на материална идея.
Човечеството бърза да спаси тялото (може би заради този естествен и несъзнателен жест, който служи за началото на това, което наричаме прогрес) но не си и замисля да спаси душата. Църквата (а не религията) не успява да го направи.
През цялата история на цивилизацията, духовната страна на човека се отделя все повече и повече от животинската, материалната страна и сега, в безкрайния простор от тъмнина, едва различаваме, като светлината на отминаващ влак, другата половина на съществото си, докато се отдалечава необратимо и завинаги.
Духът и плътта, чувството и разума никога не могат да се слеят обратно. Твърде късно е.
В сегашния момент сме осакатени от страшната болест на духовна недостатъчност, а заболяването е смъртоносно.
Човечеството е направило всичко възможно да се унищожи, започвайки със собственото си морално унищожение – физическата смърт е само следствие.
Всички могат да се спасят само ако всеки спаси себе си.
Животът е толкова труден, че понякога чак ти дожалява, че си се родил. А друг път те дарява с удивителни неща, заради които и си струва да живееш.
Така че въпросът за щастието не ме занимава.
Даже ми се струва че такъв въпрос въобще не съществува.
Спомням си детството съвсем ясно. За мен то е най-важното, случило се някога в живота ми. Защото предопределя всичко, формирало личността ми по-късно.
Детството определя целия живот на човека, особено ако е свързан с изкуство, с изследване на вътрешни и психологически проблеми.
Детството винаги е прекрасно. За детството не може да се каже нищо лошо, понеже и най-трудното детство в спомените ни остава като най-щастливото време в нашия живот.
Като си спомня за детството, си спомням за времето, когато животът бе още пред мен, когато се чувствах безсмъртен и всичко ми изглеждаше възможно.
Понякога се чувствам изгубен, като се замисля, че детството си е отишло безвъзвратно…
Всъщност не знам отишло ли си е или е останало в мен? По-скоро си е отишло детското усещане, а самото детство – едва ли…
Мисля, че то се е съхранило като основа и възможност за творчество.
Тоест всичко, което ме тласка към творчество, мисля, че е складирано в детството.
Ако то беше забравено, щях да съм безплоден…