Велик безродник, мислител, моралист Емил Чоран беше последният писател-легенда. Като отбягваше прожекторите и пренебрегваше почестите, той успя да съхрани своята загадъчност. Дори не си правеше труда да коригира неточностите, които енциклопедиите и справочниците редовно допускаха по негов адрес.

Във Франция се превръща в един от най-известни представители на румънската диаспора, редом със скулптора Константин Бранкузи и дадаиста Тристан Цара.

Всички сълзи, които изтичат от Бога, са всъщност наши.

Дълг на самотния човек е да остане самотен.

Не можем да заобикаляме Битието чрез обяснения. Можем да го обичаме, мразим, обожаваме, да се плашим от него…

Всичко променя образа си, дори Слънцето. Всичко остарява, дори и нещастието…

Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.

Съществуването на човека – това е най-странната от всички авантюри, познати в природата. Тя е и най-кратката авантюра. Нейният край е неизбежен и лесно предвидим. Евентуалното й продължение би било неприлично.

Съжаленията обикновено ни навяват меланхолия. Но все пак те не спират дишането. В съжалението ние усещаме и безвъзвратността на миналото, но бъдещето все пак остава открито пред нас.

Да мислиш означава да престанеш да благоговееш. Означава да се бунтуваш срещу тайнството, да провъзгласиш несъстоятелното…

Защо едрите и дебелите хора умират грозно? Може би защото, когато материята е в повече, смъртта си намира повече място, а страхът, като следва пропорциите на материята става по-голям.

Окото има ограничен периметър: то вижда само отвън. А светът вътре в сърцето е единственият път към подсъзнанието.

Окото може да уголемява, докато в сърцето всичко е голямо.

„Аз не правя разлика между сълзите и музиката“, писа Фридрих Ницше. Който не може да разбере това, сигурно не е преживял дори един истински миг с музиката. Не познавам нищо по-ценно на този свят от музиката на сълзите. Тръгнала от угризенията на Рая, самата тя ражда това угризение – сълзите!

Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.

Примирението пред смъртта е начин да се преодолее страха от нея. Без този страх няма смисъл да умреш. Сякаш смъртта съществува само заради него. Мъдростта, която се ражда в съгласие със смъртта, е нещо твърде неистинско, изкуствено.

Колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-ясно си даваш сметка, че нищо не си научил и само потъваш в спомените си. Просто имитираш света, в който преди си живял. Не печелиш нищо и нищо
не губиш. Това е една обратна еволюция. Така се ражда съмнението за един живот. Нашето същество имитира една първоначална визия.

Може ли да се сравни нещо на този свят с въздишката на ангела?

Светът се твори в безумие и всичко извън него е просто мираж…

Смъртта няма смисъл, освен при хора, обичащи страстно живота. Да умреш без да има с какво да се разделиш?! Да се оттеглиш, да се отречеш от живота, а също и от смъртта…

Има хора, които са готови да стилизират смъртта. За тях да умреш е въпрос на форма. Но смъртта е и материя. Затова не може да се умре елегантно като се заобиколи грозотата на смъртта.

Само богатите чувстват смъртта; бедните я очакват. Нитo един просяк не умира. Само богатите умират…

Шекспир и Достоевски ти оставят едно съжаление : че не си светец или престъпник. Двете форми на саморазрушението…

Всеки човек – от раждането си до смъртта – изкупва греха, че не е Бог. Затова животът за вярващите не е нищо друго освен непрекъсната религиозна криза, а за невярващите – драма.

Доста хора си задават въпроса дали живота има смисъл. Всъщност всичко се свежда до това дали животът е поносим. Проблемите изчезват, появяват се желанията…

Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.

Скуката е най-елементарната форма за спиране на времето, докато екстазът е последната и най- сложната. Когато скучаем времето винаги спира.

Най-важното в живота е да умееш да скучаеш екзистенциално. Нещастието е в това, че почти всички хора остават на повърхността на… скуката. Изисква се повече стил, за да надживееш истинската омраза.

Човек свършва, превръща се в мъдрец, не когато престане да обича, а когато спре да мрази. Омразата ни съхранява. В нейния химически състав е скрито тайнството на живота. Омразата е най-силният стимулатор познат на човека. При това се понася най-добре от всеки организъм, дори и от най-изтощения.

Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.

Ако на света нямаше бедни хора, идеята за гражданството би била безсмислена – просто не би имало нужда от граждани и от общество.
Анемията на бедняците храни държавата. Техните надежди са вените на обществото, а отчаянието им – кръвта на Историята.

Собствениците и просяците са паразитите на Вечната бедност.

Неведнъж изпитваш желание да умреш от глад и се питаш откъде идва у теб тази саморазрушителна страст. Искаш да се видиш унизен и изоставен, потъпкан и оплют от минувачите. Но себеподобните са тъй безпощадни към теб, че няма да ти позволят свободата да умреш от глад. Обществото може да те лиши от всичко, но не и от свободата да издъхнеш, когато сам ти пожелаеш…

Този, който не е по рождение щастлив, не може да познае щастието по друг начин, освен след преживени кризи на отчаяние. След тази „агония на сърцето“ често настъпва еуфория, надминаваща и най-розовите ни сънища. Страх ме е от прекаленото щастие, способно да смути непривикналата ми душа…

Напрягаш се толкова – защо? За да си останеш същия, какъвто си бил и преди това…

Можеш да се гордееш с това, което си направил, но трябва да бъдеш много по-горд заради онова, което не си направил.

За да съзреш същественото не е необходимо да работиш или въобще да вършиш нещо. Трябва да стоиш със скръстени ръце поне един ден и да дремеш…

Не големите и шумни страдания бележат съдбата ни, а глухите и потиснатите – онези, от всеки ден. Те ни свързват с Времето.

Не е унизен, онзи който се мрази…

Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.

Противоотрова за скуката е страхът. Но лекарството трябва да бъде по-силно от болката.

Мисията ми е да страдам за всички, които страдат без да го знаят. Трябва да платя за тях, да изкупя тяхната вина, а те да не разберат колко са нещастни.

из „Сълзи и светци“