Ако се бе родила във Франция или Италия, тя безспорно щеше да има световната слава на една Роми Шнайдер или на една Клаудия Кардинале от най-силните им години. И ако беше послушала съвета на голямата италианска кинорежисьорка Лили Кавани да остане на Запад, след като през 60-те години се снима в нейния филм „Животът на Галилей“. Красива, чувствена и безкрайно талантлива, тя излъчва някакъв особен магнетизъм и има божествена харизма, които не могат да изчезнат с физическата й смърт. Не можете да си представите обаче колко много й е пречено в живота и колко болка е трябвало да преглътне, за да запази достойнството си и да остане личност!

Първият й сблъсък с жестоката родна действителност е на приемните изпити във ВИТИЗ. Скъсват я веднъж, скъсват я втори път и тя никога повече не се осмелява да кандидатства. Не защото е бездарна, разбира се, таланта си тя доказва само година след това, когато се снима във филма „Години за любов“, и малко по-късно с ролята на Ирина от екранизацията на „Тютюн“. Когато я питат след време какво точно е станало на изпитите, с присъщата си деликатност тя прехвърля темата към онези, които тогава й помагат и я канят да започне като стажант-актриса на далечна провинциална сцена.

Не иска да вини в грехове другите, защото самата, казва тя, не била ангел небесен. И понеже е вярваща, смята, че това е въпрос, на който само Бог можел да даде справедливия отговор.

Истината изнесе чак след смъртта й кинокритикът Атанас Свиленов, неин дългогодишен приятел. Оказва се, че бащата на Невена две години и половина е политически затворник в Белене, понеже е царски офицер. Какво е преживял там, само можем да си представим от факта, че когато се връща, жена му, потомка на аристократичната австрийска фамилия Фон Хелденберг, и децата му не могат да го познаят.

Бабата на Невена по майчина линия е австрийка, а дядо й – адютант и член на свитата на цар Фердинанд. Семейството е лишено от правото да остане в София и отива да живее на село край столицата. Е, как си представяте, че при това положение могат да приемат в театралния институт нея, дъщерята на „народен враг“?!

Добре че един приятел на баща й я приютява в Ямбол и там, едва 18-годишна, тя става стажант-актриса в местния театър и играе Жулиета.

Едно време имаше такива аркашки, без дипломи от ВИТИЗ, назначавани по т.нар. член 9. Такива впрочем са и великите Георги Парцалев и Наум Шопов.

А кинорежисьорът Янко Янков я кани да се снима във филма му „Години за любов“, където главната роля е поверена на бъдещия  й съпруг Любомир Шарланджиев. Оператор пък е Въло Радев, който остава изумен от естественото държане на Коканова пред камера. Шарлето, както всички наричат Шарланджиев, направо лудва по нея. Пред колегата си Иван Андонов споделя:

Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея – веднага, каквото и да става!

В сезона 1957-1958 г. Коканова вече е в Габровския театър, където играе в постановката на Шарланджиев „С любовта шега не бива“ от Алфред дьо Мюсе. На едно от представленията присъстват театроведите проф. Любомир Тенев, проф. Гочо Гочев и Димитър Канушев, които остават възхитени от играта й в ролята на Камий и веднага след като се връщат в София, внасят предложение тя да получи званието „артистка“.

Сватбата на Венчето и Любо е на 2 март 1958 г. в Соколовския манастир край Габрово. Поканен е целият театър. „Когато срещнах Шарлето, всички други мъже избледняха пред неговия чар“, споделя Коканова. От този момент нататък режисьорът я поставя в центъра на своето творчество и своя живот. Той е особено взискателен към нея на снимачната площадка и е безкомпромисен – ако сценарият не й подхожда, не я ангажира за роля. Кариерата й стремително тръгва нагоре. Това не означава обаче че не среща никакви пречки. Напротив, „другарите отгоре“ непрекъснато й дават да разбере, че я недолюбват.

Създателят на филма „Тютюн“ Никола Корабов едва наскоро разкри, че Художественият съвет не бил съгласен Коканова да играе Ирина. Имало натиск от ЦК на БКП за други претендентки. Например Жени Божинова. Или Лена Левчева, втората съпруга на Димитър Димов и бивша на партийното величие Венелин Коцев. Освен телефонни обаждания имало и заплашителни писма.

За повечето, да не кажем – всички, членове на съвета изборът на Коканова е авантюра и огромен риск за провал. Но Корабов вярва в нея. И в крайна сметка се получава неповторимият образ на онази Ирина, която „диша“ в творбата на Димов и която дава старт на младата актриса като прима на българското кино. Критиците си смущават от факта, че тя е стажант-актриса в Ямболския театър и е изиграла една-две малки роли. Викат я за пробни снимки за образа на Лила и едва по-късно я предлагат за Ирина. Но визуално тя не покрива представите на повечето членове на съвета. Всички казват: „Това е безумие, което вие правите!“ Не приемат Коканова и дори се появяват предложения да се търси актриса от чужбина.

Тогава си казва думата самият Димитър Димов:

Със сценария на „Тютюн“ аз се занимавам от 1953 година. Направо казано, на мен вече ми омръзна да се занимавам с този въпрос – филмирането на „Тютюн“. Омръзна ми да слушам преценки, да приемам ходатайства, да се вълнувам въобще. Но сега се развълнувах, когато някои предложиха да се търси актриса от чужбина. Аз смятам, че е добре филмът да бъде чисто български. Единственото изключение, което може да се направи, това е да се помисли за Фон Гайер. Образът, който дава Коканова, на мен изцяло ми допада. Някои тук възразиха, че тя е много деликатна, дребничка, много невинна и чиста и не дава този силен образ на Ирина от романа. Нима Ирина трябва непременно да има развратен вид?!

Тогава и Художественият съвет, и критиците просто вдигат ръце от снимачния екип. Нещо като: „Трошете си главите!“

Историята по-нататък е известна. „Тютюн“ и до днес си остава един от най-високите върхове на родната кинематография, а Коканова показва в него блестящия си талант. Когато я вижда за първи път в „Тютюн“ на кинофестивала в Кан през 1963 г., големият френски писател Андре Мороа възкликва:

Нейното лице трябва да се показва на световния екран, то подкупва със своята одухотвореност, свежест и естественост…

Сигурно ще се изумите, че и за ролята на Лиза в „Крадецът на праскови“ най-напред е определена друга актриса. Впрочем режисьорът Въло Радев първо избира Коканова, но Художественият съвет на Киноцентъра е категорично против и той е принуден да я смени с Виолета Минкова, известна театрална актриса, но без опит в киното.

Когато в Киноцентъра Въло Радев съобщава причините за отказа си, Невена го изслушва, без да каже нито дума, излиза от залата и разплакана се затичва по дългия коридор. Добре, ама след като снимат няколко дни във Велико Търново, режисьорът и операторът се убеждават, че Виолета Минкова не носи в себе си онова физическо и емоционално излъчване, което трябва да плени зрителите. Тя има повече драматизъм, а на режисьора са нужни лиризъм и нежност, каквито притежава Коканова. Тогава Въло Радев застава пред Художествения съвет и заявява, че се налага да смени Виолета Минкова с Невена, иначе филмът няма да се получи.

И за ролята на Неда в „Отклонение“ „отгоре“ се опитват да пробутат друга актриса и даже започват снимките с нея, макар че Блага Димитрова написва сценария специално за Коканова.

Неотдавна в една от телевизионните си изяви вездесъщият Юлиян Вучков дръзна да заяви, че Коканова била посредствена актриса, монотонна, равна, безпомощна в театъра и по-добра в киното само защото изглеждала добре на екрана. Коканова, отсече театралът, провали образа на Ирина от „Тютюн“ – превърна я в едно обикновено дупнишко провинциално момиченце, а не в дама, в смайваща чужденците европейка.

Оставям без коментар това безумно твърдение, но не мога да не цитирам по този повод великата Стоянка Мутафова, дългогодишна дружка на Коканова. Тя разказва следната случка:

Последната й пиеса в Сатирата беше „Преди последния спектакъл“. Много обичаше това представление. Играехме тройка – аз, тя и Мара Статулова. Напоследък трите не се разделяхме. Невена беше Краса Красавицата. Гледам я, че се прави на грозна – слага една перука, която я затуля. „Невено, викам, нали играеш красавица? Що се правиш така?“ „Вече ми писна да играят на моята външност! – отговори тя. – Не желая да я използват! Искам да играя в дълбочина.“ И продължава: „Много ме е яд, когато ползват лицето ми! Искам да направя роля, дето героинята се мисли за красавица, пък всъщност не е.“ И я направи тази роля много хубаво.

С двамата си най-добри приятели – Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев

Пак Стоянка Мутафова отговаря и на твърдението на Вучков, че Коканова била безпомощна в театъра:

Невена има много характерни роли. Например в „Ревизор“ играеше дъщеря ми Машенка. Великолепна! С такъв хумор, с такова чувство, с такава ирония към всичко. В „Юнаци с криви калпаци“ пак ми беше дъщеря. Там колко беше смешна! В няколко пиеси, където сме играли заедно, съм забелязала, че най-много се радваше, като ще играе характерна роля. Тури си някои чорапи и чехли да се влачи по сцената, ама прави образ! Викам й: „Тебе не те използват в този план!“ „Да – казва. – Щампа. Омръзна ми.“

Ще ви разкажа и един случай, когато Невена прояви удивителното си чувство за хумор. В „Смъртта на Тарелкин“ тя не участва в представлението. Аз си партнирам с Калоянчев. Играя бивша негова чистачка, която има две деца от него, ама той я е забравил и не ще да я види вече. Сцената е как аз съм дошла да му искам пари за децата – техните роли играеха две дечица на служители от театъра. Правех се само с два зъба отпред, другите ги почернях. Невена облича роклята на момиченцето, тоест на дъщеря ми, грабва нашия колега Димитър Георгиев, лека му пръст, преоблечен като момчето, и си оставя два бели зъба. В момента, в който викнах на Калоянчев: „А искаш ли да видиш децата, бре? Искаш ли?“, на сцената излиза Невена. Като ми се озъби с тези два зъба, прихнах да се смея. А като рече: „Мамо!“, двамата с Калоянчев не можем да си кажем репликите. Третият човек на сцената беше Гришата Вачков. Той се обърна с гръб към публиката. Не може да спре да се смее. Ние с Калоянчев също се обърнахме с гръб. Яхнах Калата, съборих го, взехме да се търкаляме по земята и да се кикотим като луди. Невена се зъби с двата зъба, докрай издържа ролята си. Толкова смешно стана. Долу разбраха ли, не разбраха ли, че това е тя, не знам. Беше и хубаво, и смешно, и страшно да не провалим сцената, а тя стана грандиозна. Друг път Невена се преправи в „Свинските опашчици“. Гледам, на сцената излиза едно момче с червена перука с щръкнали нагоре косми – направила се беше на дрипаво момиче. Тича подир един бръснар. „Чичо Спаренко, обръсни ме, бе!“ Викам: „Ще ти счупя главата! Ти тука ще ни утрепеш някой път от смях!“ Имаше страхотно чувство за хумор.

Коканова е от малкото български актриси, дръзнали да изиграят мъжка роля. Вдъхновява я примерът на Дъстин Хофман, който по това време предизвиква фурор с ролята си на Тутси от едноименния филм. Нито един режисьор обаче не се решава „да омаскари“ иконата. Тогава тя се обръща към верния си приятел Павел Павлов. В началото той се колебае, но накрая скланя да й повери ролята на стария евреин вехтошар в поредния си филм „Делници и празници“. По време на снимките из старите улички в центъра на София се случват немалко сакатлъци. Но Невена е страшно убедителна в ролята, даже и когато дългата й бяла брада се разлепва. Докато я лепят, се събира тълпа. Сеирджиите започват да се обзалагат, че „оная там“ не е мъж, ами Невена Коканова! И когато снимките приключват, се юрват да вземат автографи от своята любимка.

Вървейки стремително нагоре в кариерата, Невена в чисто личен план едва ли е щастлива. Двамата с Шарлето не могат да имат деца. Депресира се, затваря се в себе си, отказва роли. Тогава Стоянка Мутафова й дава съвет да си осиновят дете и те отиват в дом за сираци в провинцията, където виждат красивата Теодора. Двегодишното момиченце има бадемови очи, които се въртят любопитно, гризе кокетно вафличка, почесва си нослето и навива с пръстче къдриците си. Венчето без колебание го грабва. когато детето поотраства, започват да умуват дали да му кажат, че е осиновено. В крайна сметка решават да изчакат, за да не го травмират през пубертета. Но една вечер осмокласничката се прибира вкъщи, влиза в хола и заявява:

Знам всичко. Нямаше нужда да криете от мен. Обичам ви като родни баща и майка.

Невена започва да плаче и бурно прегръща дъщеря си. Тя си мисли, че момичето е научило тайната от някой в училище. Оказва се обаче, че не е точно така. Няколко дни преди това телефонът в дома на актрисата звъни и престорено любезен женски глас търси Теодора. Когато детето казва „Аз съм“, от другата страна се чува просъскване: „Ти си едно осиновено дете!“ Години по-късно Коканова установява, че обаждането е дело на нейна известна колежка. Отива на гости при приятели с дъщеря си и там злосторничката се оказва в същата компания. Щом чува гласа на въпросната актриса, Теодора прошепва в ухото на майка си: „Тя беше!“

Междувременно, докато кариерата на Венчето стремително расте нагоре, през 1986 г. Шарлето изпада в тежка депресия. От ЦК спират филма му „Прокурорът“ с Георги Георгиев – Гец в главната роля. Лентата разкрива извращенията в правосъдната ни система в най-мрачните времена на култа в началото на 50-те години на миналия век. Творбата разтърсва със своя мотивиран критицизъм, предизвиквайки катарзис, и точно затова екранизацията е сложена на рафта и пусната тихомълком на екран двайсет години по-късно, когато и в България започнахме да си играем на перестройка.

Шарлето болезнено преживява този си провал. Съсипан е и изпада в дълбоко униние. Не може да понесе цензурата, агресията, простотията. Хъсът му да прави кино гасне. Венчето обаче не се оплаква, тя е плътно до него, тя обира отрицателната енергия и стоически понася всичките му нервни кризи. До внезапната му смърт през 1979-а, когато той е само на 48 години.

В този труден момент от живота си тя изживява една изумително красива, но в същото време изпепеляваща любов, която я поставя пред съдбовен избор. На снимачната площадка на „Крадецът на праскови“ режисьорът Въло Радев я среща с големия сръбски актьор Раде Маркович – млад, красив, невероятно чаровен, който неслучайно е имал едни от най-красивите жени не само на Балканите. По късно Маркович споделя:

При пристигането ми във Велико Търново, където бяха снимките, първият човек, когото видях, беше Невена. Тя беше толкова красива и земна, че дъхът ми спря. Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри… Въло Радев се оказа проницателен човек. Той остави всичко на нас двамата. Отведе ни в село Арбанаси. Какъв невероятен пейзаж! Беше вече зряла есен с бяла трева, която жълтееше. Казвам бяла, защото на филма изглеждаше така. И ни остави там да дадем воля на въображението си. От нас искаше да водим някакъв тайнствен, любовен разговор без думи – така както хората си говорят за какво ли не, но едва чакат да се срещнат очите им и да почувстват, че мислят по един и същ начин. Така започна всичко и после никой не можеше да го спре. Така беше. Не знам точно в коя секунда. Всъщност случи се веднага. Любовта!

И още:

Поканата за снимки в България в онова време ми се видя като спасителен кораб. Бях в лична и професионална криза. Освен това бракът ми се разпадаше, имах язва на стомаха, бях и напълно разочарован от приятелите си…

В киносредите се говори, че след премиерата на „Крадецът на праскови“ в София съпругата на Раде Маркович – известната артистка Оливера Маркович, си го прибира спешно в Белград, а съпругът на Невена приема с достойнство любовта й, тъй като е влюбен в нея безумно до края на живота си. И все пак дава да се разбере, че тя трябва да избира. Близки на семейството си спомнят, че понякога уж на шега й казва:

Ако ме напуснеш, ще умра!

Раде и Венчето са заедно на кинофестивалите във Венеция и в Москва и напълно естествено всички ги възприемат не като екранна двойка, а като едно цяло.

Веднага след филма той се разделя със съпругата си. Взема и друго важно решение: напуска театъра.

Коканова често пътува до Белград, придружена от приятелка. Запознава се с майката на Раде, гостува в дома му.

Седем години крадена любов.

Седем години тайнственост.

Накрая двамата слагат край на красивата приказка. Както се случва с всяка необикновена любов.

Аз бях готов за Невена. Желанието е едно, но в живота често става другояче. Изправяш се пред стена, която са иззидали някакви хора. Невъзможно е да се озовеш от другата страна. Стената е висока. Така беше тогава. Беше застрашена кариерата й.

Това Раде споделя в документалния филм на Георги Тошев „Коя съм аз“.

На раздяла Невена му прошепва на ухото:

Обичам те, но него го обожавам. Не мога да го зарежа и да тръгна с теб, защото много ще го нараня.

Отчаяният Раде се жени отново за бившата си съпруга и тя му ражда син – Горан. Почина през 2010 г., дни преди да навърши 89 и малко след като излезе на сцената в постановка на сина си.

Съвсем си изгубва ума по Коканова и румънският актьор Виктор Ребенчук, макар да е прясно женен. През 1966 г. той е поканен от Въло Радев за ролята на пленения английски летец, а Коканова изпълнява ролята на Докторката.

Пет години след смъртта на Шарлето, Невена среща любовта за последен път в живота си. Мъжът е моряк, казва се Лъчезар и е с десет години по-млад от нея. По това време звездата от „Тютюн“ и „Крадецът на праскови“ си купува селска къща в Габровския Балкан и нейни комшии често го виждат да зида дувара на имота. За съжаление и той вече не е между живите. Почива мистериозно край бреговете на Ню Орлиънс. Негови колеги го откриват бездиханен в каютата му. Поредната трагедия в живота на Коканова!

В списъка на сърдечните й увлечения фигурира и култовият Нейчо Попов, съпругът на Стоянка Мутафова. Любовта им пламва, докато репетират в дома на Радой Ралин, до вече несъществуващото столично кино „Изток“, неговата пиеса „Конферанс“. Междувременно обаче и самият Радой безумно се влюбва в нея „извън пиесата“. Именно той я открива като художничка, когато я вижда да скицира някаква своя бъдеща роля, и я моли да илюстрира книгата му „Есенни листа“. Пак той написва за нея следната епиграма:

Америка си има кока-кола, България си има Кока-нова.

Образува се странен любовен триъгълник. Но Коканова не отговаря на чувствата на Радой, а двамата с Нейчо не намират сили да кажат истината на законните си половинки и с това слагат край на своята любовна история.

Луд по нея е и актьорът Климент Денчев – Бате Климбо, който през 70-те години всяка вечер разказва весели истории в телевизионното предаване „Лека нощ, деца“, като през това време рисува върху стъкло.

Из театралните среди се говори, че Стефан Данаилов също се влюбва безпаметно в Коканова по време на снимките на култовата комедия „Дами канят“. Интригантки обаче бързо донасят на жена му Мария и тя му вдига скандал, след което го заплашва, че ще си издере лицето със стъкло, ако я напусне заради Венчето. В крайна сметка Ламбо се кротва и слага край на увлечението си по най-красивата наша актриса.

След излизането на филма „Отклонение“ през 1967 г. зрителите са абсолютно убедени, че между Невена /Неда/ и Иван Андонов /Боян/ пламти изпепеляваща страст. Истината е, че чаровникът брюнет никога не е бил нищо повече от верен приятел на кинолегендата. Приятелство до последен дъх свързва актрисата с режисьора Павел Павлов, който й поверява прекрасни роли в телевизионния театър и в киното. Във филма на Георги Тошев „Коя съм аз“ за близостта си с Коканова говори един мъж, за когото малко се знае. Той е учен и се казва Марин Денев, който заминава да живее в Швеция, след като разбира, „че не може да я има по начина, по който иска“.

Последните 15 години от живота си голямата актриса намира щастливо убежище в габровското селце Иглика, по-точно в една колибарска махала, наречена Чомаци. Невена обича да разказва как го открива. Объркват с колеги пътя по време на едно турне в района, колата се изкачва уморено по поредния баир и изведнъж от нищото изниква селцето. Къщички с каменни покриви, липи, стада от кози и библейска светлина. За Невена това е влюбване от пръв поглед. По същия начин разпознава и къщата си в селото – просто следва ангела хранител и трепета на сърцето. Къщата й е удивителна – всеки детайл в нея е премислен, носи аромата на вечност и стил.

Всички в селото й стават близки. Никога не се големее. Запомнили са я винаги весела, засмяна. Страхотна жена! Когато ремонтират къщата, тя се включва във всяко нещо – камъни да носи, хоросан да бърка, дувари да зида. Копае и сади цветя, като непрекъснато им говори. Убедена е, че нейните цветя и овошки я чуват и разбират.

Там, в Иглика, Невена купува стадо от 30 кози с два козела, пасе ги и прави козе сирене. В спомените си за онова време Павел Павлов разказва как едно прасенце на име Добродушко по цял ден я следва по петите и даже не грухти, а дудне нещо на своя си свински език. Стопанката му обаче го разбира и двамата водят „диалог“, който разсмива до сълзи съседите. Особено трогателна е гледката, когато Венчето си поляга уморена, а Добродушко заспива в скута й с биберон в зурличката. В такива моменти тя не смее да помръдне, за да не го разбуди.

Отглеждането на такива твари е една от колоритните страни на характера й. Разправят, че в мазето си до кино „Изток“ в столицата отглежда бухал, подарен на Шарлето, и малка лисица. А от едно пътуване до Индия си донася маймунка и я държи в малкото си апартаментче. Палавото животинче на име Шошо обръща всичко нагоре с краката, люлее се на полилеите и превръща в лиани завесите на прозорците. Накрая със сълзи на очи Венчето се вижда принудена да го даде в цирка. Но много страда от раздялата и понякога тайно се промъква под купола, за да се порадва на артистичните му способности. Веднъж Невена без малко да купи на птичия пазар в Москва и малко крокодилче. Само фактът, че няма достатъчно пари, я принуждава да се откаже от ексцентричната покупка.

Павел Павлов разказва, че един ден тя вижда зад дувара си на село подплашено сърне. Далеч от стадото, то е толкова прегладняло, че хрупа сенце в шепите й. После се престрашава и прескача дувара. Толкова му харесва гостоприемния й двор, че остава да презимува при нея. Когато напролет инстинктът го подмамва към родната гора, Невена го изпровожда насълзена. Но не щеш ли, подплашват го сръндаците, че им мирише на човек, и го напъждат от стадото. Така сбогуването продължава дълги дни, докато един ден пролетните дъждове не заличават завинаги следите от неговите копитца.

Има един период от живота й, когато не й дават роли в Сатирата. В „Преди последния спектакъл“, малко преди да слезе завинаги от сцената, тя танцува танго с Никола Анастасов. В един момент двамата неволно излизат от обхвата на прожектора. „Нека се придвижим към светлината. Да докосне косата ти и да се види колко си хубава“, предлага кавалерът. „Добре, защото ме чака много тъмнина“, отговаря Невена.

През 1991 г. тя е пенсионирана по лично нареждане на тогавашния драматург на театъра Станислав Стратиев. До края на дните си – 3 юни 2000 г., получава мизерна пенсия. Но не се оплаква и намира начини да продължи. Знае цената си и тогава прави няколко чудесни рецитала по стихове на Елисавета Багряна, Дора Габе, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Пол Елюар

Направи и изумителния моноспектакъл „Прекрасната от Амхърст“ по стихове на Емили Дикинсън. В един момент и киното я загърбва, но тогава се превъплъти в неповторими роли в телевизията.

Коварната болест принудително я свали от сцената и екрана. Съдбата не й разреши да остарее. Но тя мъжки понесе страданието. Няма „ох“, няма „ах“. Стоянка Мутафова си спомня:

По това време дъщеря й Тейката взема изпити в Пловдив. Все й носеше шестици. Бързаше да й покаже студентската си книжка в болницата. И тя така се радваше. Само викаше: „Мамина! Мамина!“

Никой сигурно няма да повярва, но Коканова си отива от този свят бедна като църковна мишка. Нещо повече – разделя се с материалния свят на червено, защото столичният й апартамент е ипотекиран. Няколко хиляди долара отиват по болници и за лекарства. В присъщия си стил да дарява всичко от себе си тя топи неусетно спестяванията си в почти никому неизвестна нейна фондация за подпомагане на бедни артисти. Така последните й пари отиват за болни и престарели колеги.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ и МАРГАРИТА ДУПАРИНОВА се венчават на сцената