Робърт Дауни-Джуниър се запознава с наркотиците още като дете. Първата си цигара марихуана споделя с баща си още докато е на 6-7 години.

С времето и славата проблемът му се задълбочава. През 1996 година полицията го спира, докато шофира гол автомобила си, в колата намират хероин, кокаин, крек и Магнум 357. Изпращат го в клиника за лечение на наркозависимости, от където той бяга, облечен в хавайска риза и болнични гащи. 

В началото на 90-те години Робърт Дауни бе обявен за най-добрия актьор на своето поколение, а само няколко години по-късно изкарваше по 8 цента на час от търкане на тигани в кухнята на затвора в Ел Ей, който често му се налага да посещава, заради зависимостта си към наркотиците.

През 1998 г. Робърт Дауни-Джуниър е осъден на 180 дни затвор, заради нарушаване на пробацията си. В затвора той не си поплюва много и бързо е наказан за побой с друг затворник. Останалите затворници бързо го набелязват и на два пъти той е откриван в локва от собствената си кръв.

Въпреки таланта си, до 2007 г. той не бе участвал в касов филм. Сега е човекът, който е символ на комерсиалното кино в Холивуд.

 

Всеки човек е създател на своя живот. Каквото посееш, такова и ще пожънеш. За мен е очевидно едно нещо: отговорността за всичко, което става с теб, лежи само върху теб, независимо от това съгласен ли си със ставащото или не.

Винаги съм готов да поема вината за това, което се случва в радиус 80 км около мен. Най-добре е обаче в този момент да бъда трезвен, защото ако не съм, по моя вина може да се случи всичко на тази Земя.

На мен ми харесва да мисля, че животът е способен напълно да се промени само за няколко часа. Иначе би ми било скучно да живея.

Детство е тогава когато можеш да правиш непростими грешки и да се надяваш, че ще ти простят.

Най-добрият съвет съм получавал от баща ми. Веднъж му се обадих по телефона и му казах, че нямам какво да ям, нямам пари и не знам какво да правя. Той отговори: „Аз знам, намери си работа!“

Успехът е отровен и често се явява причина за възникване на опасни илюзии.

Не се боя от провали. Боя се да не забележа, че съм станал посредствен.

За актьорското майсторство знам твърде малко. Затова пък аз съм необичайно надарен двуличник.

Аз съм просто един нюйоркчанин, който случайно се оказа в Лос Анжелис, престори се на актьор, а те му повярваха. Много е просто: аз съм израснал на улицата и за мен кинобизнесът е като раят за циганина – има куп глупаци, които ще ти повярват, без значение какво им казваш.

Баща ми ме направи актьор още на пет години, защото прецени, че ще е по-евтино да ме вземе със себе си на снимачната площадка, вместо да плаща на бавачка.

Казват, че оптимистът вярва в съмнителното бъдеще и че песимистът винаги е прав, но не получава удоволствие от това. Това ми е работата – да бъда оптимист, въпреки че песимистът разполага с повече информация.

Винаги съм се чувствал аутсайдер в тази индустрия. Навярно, защото не съм нормален.

Аз съм работохолик. Да работя за мен е най-добрата психотерапия. Работата е единственото нещо в живота, от което не ме е страх.

По-склонен съм да забравям, отколкото да прощавам.

Животът е много трудно нещо. Трябва да се изправим пред различни ситуации. Още от самото начало си казвам: „Добро утро, не знам какво се е случило вчера, но ще прекарам отличен ден и нищо няма да го засенчи“.

Много пъти съм се чувствал неудобно в един или друг момент от живота ми. Но винаги съм намирал изход от това състояние. Хуморът е това, което може да те спаси по всяко време.

Наркотикът е зареден пистолет, чието дуло е в устата ти. Ти прекрасно разбираш. че той е зареден, но нищо не можеш да направиш, понеже повече от всичко сега искаш да усетиш прохладния вкус на метала.

Можеш да се договориш даже с покемон. Особено след хероин.

Първата работа е да се измъкнеш от тази пещера. Много хора го правят, но не се променят. Номерът е да разпознаеш значимостта на агресивното отричане на съдбата си, да минеш през огъня на пещта и да се изковеш по-здрав от метал.

За много хора е въпрос на израстване. Съвсем нормално е да си обсебен от нещо за известен период от време, след което да го зарежеш. Какво кара плъховете в лабораторията да натискат копчето с кокаина? Удивително е колко много могат да направят хората, като се има предвид колко недоразвити сме.

Когато бях по-млад, постоянно търсех да уловя мимолетен миг на щастието и вечно бях нещастен.

Някога, много отдавна, бях въздържател – вегетарианец, трезвеник, непушач. Никога, през целия си живот не съм бил толкова жалък. Нищо не помръдваше. Нищо не започваше.

Много е важно да помниш времето, когато си живял в мизерия. Никога не забравяй миналото си, каквото и да е то. Ако си израснал в лайна, съхрани спомена за тях за цял живот.

Ако помниш драскотините по-дълго, отколкото помниш котката, всичко с теб ще е наред.

Да бъде Макдоналдс официалният ресторант за олимпийските игри е същото като пушенето да е официално лекарство от рак.

Очевидно лицето ми е обезобразено от интелект.

 

Цената на бензина престана да ме безпокои в момента, когато започнах да карам Бентли.

Усмихвах се, слушай, съгласявай се. А след това направи всичко, което така или иначе искаш да направиш.

Ако нещо обезсърчава семейството ми, това е моята история за затвора. Но нямам какво друго да им разкажа.

Най-хубавото в Холивуд е късата му памет. Днес вече никой не си спомня, че съм бил в затвора.

Харесва ми сравнението с феникс. Бързо си изградих име и излетях до небето в кариерата си, след което се строполих на дъното. След това отново излетях. Класическа история. Сега най-важното е да не се строполя отново.

Как да слушам вътрешния си глас, когато на сутринта, когато трябва да се работи, той ми казва, че трябва да спя?!

Животът е голяма шега: когато бях на 30 и в най-големия си кошмар не съм си представял, че на 40 ще бъда щастливо женен, ще играя боец и ще имам дете. И че животът ми ще прилича на рая.

Децата имат нужда от любов. Ето защо за сина си мога да кажа: „Целият ми живот след неговото раждане е едно дълго любовно писмо до тази малка гадинка.