.

Имаше един добър производител на хляб. Бог го бе дарил с огромен талант да прави хляб – и той наистина произвеждаше най-вкусния хляб на света.

Първоначално продаваше хляба си и имаше много клиенти – кой би отказал да си купува най-вкусния хляб на света?

После обаче този гениален хлебар се замогна, разшири бизнеса си и натрупа богатство.

Бидейки скромен човек, той прецени, че вече няма нужда да продава хляба – благодарейки на Бог за тази дарба, той реши да дава хляба безплатно на ближните си, в знак на благодарност към Бог.

Беше убеден, че хората все пак ще го оценяват и че отвреме-навреме ще се отплащат от сърце за получения даром хляб – най-прекрасния на света.

Да, обаче хората дори и не помисляха да се отблагодаряват.

Хареса им да получават хляба безплатно, без да се налага да връщат жеста.

Дотолкова им хареса, и така свикнаха с безплатния хляб, че дори по едно време започнаха да мислят, че „така трябва”, че „това е в реда на нещата” и че вечно ще получават този божествен хляб.

Спряха да работят, спряха да обработват земята, престанаха да развиват занаятите си и да се усъвършенстват – така и така получаваха даром най-прекрасния хляб на света – за какво им беше да полагат усилия?!

Прииждаха нови и нови хора, доведени от мълвата и от хвалбите на потребителите – но все не се отблагодаряваха, а само взимаха. Нормално! Когато ти дават нещо, взимаш. Не отказваш. Не си длъжен да се отблагодариш, нали?

Гениалният хлебар бе щастлив, че храни толкова хора.

Увлече се от щастието си и забрави, че все пак се бе надявал, че все някой ще му се отплати за хубавия хляб.

Поради това забравяне, той не усети как се стопиха всичките му богатства.

В един момент вече не можеше да дава хляб на хората. Нямаше с какво да го произведе…

И хората бяха лишени от божествения хляб.

Сигурно си мислите, че са помогнали на хлебаря да се съвземе, и да започне пак да прави хляб?

Нищо подобно!

Заплюха го и го изгониха от града…

Но понеже бяха престанали да работят и да се развиват – впоследствие загинаха…