НЕПРАВИЛНИТЕ РЕШЕНИЯ СА НАСОЧЕНИ КЪМ РЕАЛНИ ПРОБЛЕМИ.

Повечето от нас навлизат в съжителства, за да намерят закрила; искаме да сме с човек, който ни кара да се чувстваме в безопасност. С цел защита срещу потенциалните рискове и нещастия, двама души формират по-добра бойна единица отколкото един.

Но съюзът с друг човек, дори на равна нога, не премахва страха. В духовен план, отговорът на страха е прост – вече сме защитени. Ако се чувствам наистина така, страхът не би възникнал. От гледна точка на духа, всеки страх е проекция от миналото и вие ще продължавате да генерирате опасни ситуации и да се приспособявате към тях дотогава, докато тази проекция съществува.

Това, от което се боим най-много – изоставяне, отхвърляне, провал, загуба, унижение – вече ни се е случвало.

Опасностите, които възприемате наоколо сега или които ви грозят за в бъдеще, са дългите сенки, хвърляни от вашето минало.

Причината романтичната любов да ни кара да се чувстваме толкова защитени не е в това, че има друг човек, който да ни пази, а че любовта е тук, за да ни пази.

Повечето хора усещат, че любовта  има тази сила, единствено през ранното детство. Като деца ние сме усещали любовта чрез присъствието на любящи родители. Чувствали сме се обичани и защитени винаги, когато те са наблюдавали всяка наша стъпка.

Но с възрастта сме разбрали, че родителите ни имат собствени слабости и страхове и че също не са напълно сигурни в този свят, както дотогава сме смятали. Този урок обикновено се е запечатал в паметта ни по донякъде шокиращ и разочароващ начин. Дошъл е ден, когато баща ви не е успял да ви опази от някой хулиган, защото не е бил до вас или когато майка ви не е могла да ви вземе на ръце и да успокои, болката. Изправено пред самотата, малкото дете бива изхвърлено едновременно от любовта и от безопасността.

И точно тук се е промъкнала грешката, понеже първият урок – родителите не могат винаги да те защитават е верен, докато вторият – любовта не може да те защити- не е верен. Отучването от втория урок е начинът да престанем да изпитваме необходимост от контрол над други хора, защото сме доловили подтика да установяваме контрол точно тогава в ранното детство, почти по същото време, когато сме били оставени за пръв път да сe оправяме със собствени сили.

Но въпреки естествеността си на пръв поглед, контролът се основава на грешка и тази грешка се корени в разделението. За да се отървем от контрола, тази грешка трябва да бъде поправена. Урокът, че светът е безопасно място не се усвоява за една нощ. Светът като цяло е прекалено потискащ, имайки предвид целия страх и подозрителност, наследени от всеки от нас.

Но любовта към друг човек е зона на безопасност, поради което е добра отправна точка. Любимият е пристан, в който сърцето ни намира убежище. В безразличната и враждебна вселена има поне един човек, който разбира, съчувства и се грижи за нас. По някакъв чудодеен начин, този единствен човек е достатъчен, за да заличи враждебния свят.

Всеки нов ден носи много възможности да заменим контрола с толерантност. Ако успеем да разпрострем толерантността си над любимия, резултатът ще е освобождаване от привързаността – духовната полза от този акт може да бъде и за двама ни. Всички ключови схващания за отказа от контрола са форми на толерантност: приемане, позволяване, несъпротива.

Необходимостта да контролирате живота – вашия или на друг човек, е основана на духовно отчаяние.

Вижте взаимоотношенията си с любимия и честно се противопоставете на всяко породено от страх поведение, на което давате външен израз. Когато контролът е готов да отслаби хватката си, настъпва осезателно отпускане. Фасадата на взискателния, критичен партньор, който не се колебае да обвинява, започва да се руши.

Отново започвате да усещате любовта, не като идея, а като чувство в сърцето. И накрая откривате, че е възможно да сте толерантен.

Когато това ниво се достигне с любимия, лечебният процес се разклонява към други аспекти от живота. Често ще настъпват следните промени:

Ще престанете да оценявате хората според това дали живеят съобразно вашите очаквания. Ще започнете да се противопоставяте на подтика да поправяте грешките им и да давате нежелани съвети.

Ще отслабите навика си да се грижите за други хора, когато наистина не ви е грижа за тях. Ще започнат да ви омръзват опитите за проследяване на всеки детайл от живота и ще се отегчавате от хората, които винаги са ви се посвещавали.

Ще започнете да се вслушвате във възражения и несъгласия, вместо да ги използвате като повод да изразите собственото си становище.

На показ ще излязат неочаквани емоции. Това обикновено поражда самокритичност, понеже вече не контролирате чувствата си, както сте го правили преди. На друго ниво обаче, този взрив от емоции донася огромно облекчение.

Прибързаността намалява. Преставате да живеете по часовник.

Приемате стреса насериозно, вече не вярвате, че той не вреди. Започвате да се вслушвате в тялото си, което от край време ви е подавало сигнали на напрежение, изтощение, свитост и свръхстимулация.

Мозъкът ви се отказва да изчислява авансово всеки ход. Освобождава се пространство за спонтанност.

Преставате да таите недоволство и да помните обидите. Огорчението започва да отстъпва място на толерантност.

Отказвате се да си поставяте външни за самия вас цели и да вярвате, че постигането им: по-бързо, по-добре и по-неуморно ви прави по-добър човек.

Това, което можете да сторите с най-голяма любов за любимия, ако той или тя са подвластни на контрола, е да окуражите тези промени, но това не би могъл да стори никой подвластен на потребностите си.

В съзнанието на нуждаещия се човек всяка загуба на привързаност се равнява на загуба на любов. Но всъщност е вярно точно обратното. Копнежът да притежаваш и да се вкопчваш е онова, което задушава любовта. Привързаността е състояние, в което потребностите засенчват духа. И така, как бихте могли да станете по-толерантни. 

Опознайте разликата между его и дух. Егото има потребности, но духът няма. Той съществува, за да дава, а не за да взима. Той иска да носи радост; той не жадува одобрение.

Той не копнее за подчинението или съгласието на друг човек и живее отвъд всички изисквания. Когато нещата се видят по този начин, вашето съжителство ще е свято. Това не може да се случи без непривързаност. Изборът между земното и святото винаги е стоял пред нас и винаги ще е вярно, че избирайки святото, ние избираме любовта.

Дийпак Чопра  „Пътеката на любовта“