ПЕСЕН

Виси прозорецът ми над земята,

Високо над земята.

От него виждам вечер как плисва се зарята,

Как плисва се зарята.

Небето ми се струва пусто, бледно,

Тъй пусто и тъй бледно…

Не ще пожали то сърцето бедно,

Сърцето бедно.

Уви, в печал и безумство, дошъл е края,

Дошъл е края,

Стремя се към нещо, което не зная,

Не зная…

И този копнеж откъде се пробуди

Как се пробуди,

Сърцето моли и чака чудо,

Чудо!

Да се случи нещо – нещо абсурдно,

До полуда абсурдно.

Чудеса обещава небето лазурно,

Небето лазурно

Но плача без сълзи – то беше измама,

Беше само измама…

Жадувам за нещо, което го няма,

Което го няма.

март, 1893

Тя би могла да остане в паметта на съвременниците си просто като жена на Мережковски, но изминава пътя си като Зинаида Гипиус /1869-1945/ – писателка, критичка, поетеса, провъзгласила веднъж eпатиращото: „Обичам себе си като бога…“

И в Петербург, където живее почти трийсет години, и по-късно, в емиграция, тя заема особено място, оставайки постояно в центъра на литературния живот.

Наричат я декадентска Мадона, сатанеса, вещица, силфида, жива легенда.

В емиграция тя написва книга за своите съвременници, събратя по занаят; книга за миналото, което за нея никога няма да е приключило.

Tъй като в паметта й всичко преживяно съществува само в едно граматическо време – сегашно продължително.