ПЕСЕН
Виси прозорецът ми над земята,
Високо над земята.
От него виждам вечер как плисва се зарята,
Как плисва се зарята.
Небето е тъй пусто, бледно,
Тъй пусто и тъй бледно…
Не ще пожали то сърцето бедно,
Сърцето бедно.
Уви, в печал и безумство, дошъл е края,
Дошъл е края,
Стремя се към нещо, което не зная,
Не зная…
И това желание откъде се пробуди
Как се пробуди,
Сърцето моли и чака чудо,
Чудо!
Да получа нещо безумно,
До полуда безумно.
Чудеса обещава небето лазурно,
Небето лазурно
Но плача без сълзи, то беше измама,
Беше само измама…
Жадувам за нещо, което го няма,
Което го няма.
март, 1893
Тя би могла да остане в паметта на съвременниците си просто като жена на Мережковски, но изминава пътя си като Зинаида Гипиус /1869-1945/ – писателка, критичка, поетеса, провъзгласила веднъж eпатиращото: „Обичам себе си като бога…“
И в Петербург, където живее почти трийсет години, и по-късно, в емиграция, тя заема особено място, оставайки постояно в центъра на литературния живот.
Наричат я декадентска Мадона, сатанеса, вещица, силфида, жива легенда.
В емиграция тя написва книга за своите съвременници, събратя по занаят; книга за миналото, което за нея никога няма да е приключило.
Tъй като в паметта й всичко преживяно съществува само в едно граматическо време – сегашно продължително.