ПЕСЕН
Виси прозорецът ми над земята,
Високо над земята.
От него виждам вечер как плисва се зарята,
Как плисва се зарята.
Небето ми се струва пусто, бледно,
Тъй пусто и тъй бледно…
Не ще пожали то сърцето бедно,
Сърцето бедно.
Уви, в печал и безумство, дошъл е края,
Дошъл е края,
Стремя се към нещо, което не зная,
Не зная…
И този копнеж откъде се пробуди
Как се пробуди,
Сърцето моли и чака чудо,
Чудо!
Да се случи нещо – нещо абсурдно,
До полуда абсурдно.
Чудеса обещава небето лазурно,
Небето лазурно
Но плача без сълзи – то беше измама,
Беше само измама…
Жадувам за нещо, което го няма,
Което го няма.
март, 1893
Тя би могла да остане в паметта на съвременниците си просто като жена на Мережковски, но изминава пътя си като Зинаида Гипиус /1869-1945/ – писателка, критичка, поетеса, провъзгласила веднъж eпатиращото: „Обичам себе си като бога…“
И в Петербург, където живее почти трийсет години, и по-късно, в емиграция, тя заема особено място, оставайки постояно в центъра на литературния живот.
Наричат я декадентска Мадона, сатанеса, вещица, силфида, жива легенда.
В емиграция тя написва книга за своите съвременници, събратя по занаят; книга за миналото, което за нея никога няма да е приключило.
Tъй като в паметта ѝ всичко преживяно съществува само в едно граматическо време – сегашно продължително.