„Благословени върхове на пръстите„ е петата стихосбирка на Елена Денева.
Това е поезия отговорна, щедра и състрадаваща. Думи с послание и с мисия…
– пише в предговора към поетическия сборник Виолета Христова, която заедно с Камелия Кондова е редактор на изданието. Илюстрациите са дело на младата художничка Ина Христова.
СЕЗОННО
листата капеха, капеха
търкаляха се клишета
хората хапеха, хапеха
като наритани псета
беше студено, студено
като във брак по сметка
около мене и в мене
в клетката и извън клетката
кръчмите си шушукаха
с теченията спиртосани
някакви бухали бухаха
някакви свраки носеха
малки неща блещукащи
и аз видях в ума си
слънцето беше счупено
слънцето бе разкъсано
листата капеха, капеха
всичко се връщаше, връщаше
хората хапеха, хапеха
хората бяха същите
НИЩО ЛИЧНО
Това ли беше всичко?
Дали ще сме обичани?
Душата ни е лична.
Сърцата ни – арктически.
И умовете имат
едно и две на ум.
Отиват си любими
по-бързо от куршум.
Желаем страшно. Страстно.
Възмездие, отплата.
И падаме прекрасно
в краката на лъжата.
Живот. И други болести.
Чудесни и хронични!
Граматика и полюси.
И нищо твърде лично.
ТРЪНЧЕ
Някъде тук, между митове и съвършенство,
кафето без захар и сънната ви апнея,
аз побутвам обидено същността си моментна
до мига в който няма да полудея.
И нахлузвам социално приемлива роля,
за да бъдат щастливи минувачите-съдници
и размахвам усмивка, подострена с молив:
всяка липса на логика е умишлено сбъдната.
Дреме опиянена нравствената полиция,
но пък тъпата липса на мисъл не дреме.
И латентната и несвета инквизиция
на площада в пролуките пръсва грапаво семе.
Ще поникнат разпятия като картинки
и ще гледаме дажбата в чужди паници.
А устите ще мелят трънки или глогинки,
чисти истини, чути сред мръсни вицове.
Тъмните векове днес са още по-тъмни,
да го кажа направо. Няма да се обиждате.
Няма нужда да чакаме: добре сме осъмнали,
запалете от кладата по цигара. Довиждане.
АЗ, АЛИСА
Спъвам се в на петък прагчето,
падам в в съботата по нос.
Аз, Алиса, наместо хапче
взимам екзистенциален въпрос.
И пораствам до личинка дребна или
до гъсеница без пеперуда.
Чудя се в себе си да подремна ли,
или да ви опръскам с лудост?
Още не знам. В крайна сметка
всичките думи са вятър.
Светът е неудобна кушетка
при Вселенския психиатър…
РАЗМИСЛИ ОТ КИЛИЯТА
Свободата е този дар,
който трябва да се извоюва.
Преклонената глава е цяр
против смислено съществуване.
Свободата е блага вест,
летящ кораб, в небето закотвен.
И ако си осъден на чест,
вероятно ще е доживотно.
Свободата е тихо дете,
майстор на хвърчила е.
До звездите ще те заведе,
път към тебе ще ти изкопае.
Свободата не е само плът
безпосочна; делене на клетки.
Тя със сигурност носи смърт,
ако сам й сложиш решетки.
СТУДЕНО
Колко да е студено – минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.
A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има- точно къде не питай-
и магазин за надежда с две потънали в прах полички.
Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.
Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелища на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся – още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.