Пиша, защото боли. Боли от човешката злоба. От липсата на свян. Палачите людоедски всеки ден се опитват да ме откажат от моята вяра. Мисълта ми не е спокойна. Търся тишината. А около мен са се юрнали тълпите – търсят справедливост. Няма да я намерят. Просто няма справедливост.

Има човешко добро. Да те забележат сред тълпата. Да ти подадат ръка, когато страдаш. Или се радваш. Излишно е да обясняваш що е Дух. Който иска да знае – търси. Чувства. Проверява. По-добре да пиша. Да пиша за духовността. И да я живея. Иначе рискувам да остана трагичен герой на собствения си живот. Не е нужно да ме разбират. Просто я живея.

А материята е материал, с който да облека идеите си. Хранилище и крепост на скъпоценности. Изкушение. Ако реша да я притежавам, ще я имам – година-две, – сто години. После и тя и аз ще се разпаднем. И друг ще използва материала да трупа съкровища.

Хората играят роли. Така вярват в своята ценност. Рядко се изправят пред себе си. Защото се страхуват, че това, което ще видят, е грозно, слабо, чувстващо същество, обладано от вечен страх от смъртта. Разбирам, че е трудно. За това аз играя театър. На оцеляването. Правя се на глупак. Какъвто всъщност съм. И жадувам тишина.

Тишината е молитвена вглъбеност. Пълно изчистване от лошия дъх. От людският дъх. Изцеление от леността. Път към Бог. В тишина осъзнавам и двете страни – смешното и тъжното. Те са неразделни. Когато виждаш едното, очаквай скоро и другото. Уроборос. Въртене в кръг. И няма край, както и начало. Има само Дух, дъх човешки. Дъх на влюбени. Дъх на жена, с която искаш да се слееш. За да станеш цяло. Цял.

Няма смисъл от повече жертви и надбягвания с времето. Тишината спира времето. Забавя го. И така живея по-дълго. По-дълго отколкото съм мислил. Като дете вярвах, че животът е дълъг, много дълъг. Не знаех, че има смърт. Никой не ми каза. До деня, в който си отиде баба. Баща ми съобщи, че нея вече я няма. Че си е отишла. Нямало я.

Как така я няма?! Къде може да се изгуби човек, че да го няма. Човек не се изгубва, ей тъй!

Стоях и гледах восъчното й лице. Всъщност го погледнах крадешком, защото не ме пуснаха при нея. Имаше много хора. Които плачеха. А аз не знаех какво да правя. За мен времето и човекът са безкрайни. Те не си отиват. Въртят се. Обемат се. Докато изгубят дъх. Баба е легнала, но няма дъх. Това е.

Животът бил един дъх. Всичко е в дишането. В учестеното дишане на любимата жена, в която се разтваряш. В умореното дишане на труда и работата. И тихото дихание на тишината вечер, щом денят избледнее. Животът овкусен е с дъх и пот и кръв.

В трагизма на смъртта е и величието ни. Приживе никой не те забелязва. Или те забелязва, ако си му нужен. След смъртта започва безсмъртието. Отива си дъхът и всичко е тишина. И какво тук е времето. Едно дихание. Просто човешки дъх. Тихо е.

редактор: Сияна Велева

Вижте още: Когато ти е самота – ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ