.

Седемнайсетгодишният хулиган Жерар става актьор случайно. Досегът с изкуството го променя. Помага му да изрази себе си, да освободи неизчерпаемата си енергия. И да се превърне в независим човек без предразсъдъци.

Жерар Депардийо не зачита правилата. Слуша единствено вътрешния си глас, който определя пътя, начина на живот и възгледите му.

Аз обичах всичикте си жени – и Елизабет, и Карин, и Карол… Никога жена не ми е залагала капани, всеки път сам съм се ловял в собствените си примки.

Ако има някой, на когото да се сърдя, то е на самия себе си, защото никога не съм вярвал, че една жена може да ме обича такъв, какъвто съм.

Нямам себеуважение, изградил съм си отрицателна представа за себе си и никога не съм мислел, че една жена може да е удовлетворена от мен. Е, днес вече го мисля, хората ме приемат такъв, какъвто съм, и хич не ми пука.

Но през всичките изминали години съм смятал, че трябва да бягам, за да ме харесват, да бягам, за да заслужа уважение, все да бягам, така че съм се уморил от толкова бягане, като съм опротивял и на жените, които са ме обичали.

В началото, когато човек се влюби, се държи глупаво, да вземе за пример Сирано дьо Бержерак, граф Дьо Гиш, Кристиан дьо Новилет… Мюсе го е описал прекрасно в „Капризите на Мариан”, Селио е кръгъл глупак.

Защото никой не може да се постави на мястото на влюбения мъж, то е неописуемо, неизразимо, причинява такава болка и в същото време е опиянение, човек не си принадлежи, Кристиан от „Сирано дьо Бержерак” е непоносимо тъп, оплетен в мрежите на Роксан…

Да си влюбен е лудост, изискваща вниманието ти постоянно да е насочено към другия. Така беше първо с Елизабет, после и с останалите жени, които съм обичал.

Не си даваш сметка, но непрестанно мислиш за другия. Даваш и даваш. Уморително е, не може да продължава безкрайно.

При най-малкия провал изпитваш разочарование. С времето научаваш, че разочарованията са част от залога, че не можеш денонощно да си влюбен с еднаква сила.

Има моменти, в които не чуваш или не виждаш нищо, затваряш се в себе си. Прекрасно разбираш, че те упрекват за това, толоква по-зле, уморен си. И въпреки всичко продължаваш да даваш, но понякога виждаш, че другият не приема.

Сякаш той е започнал да върви по-бързо, прекалено бързо за теб, тогава се опитваш да го догониш, викаш след него или поне ти се иска да изрещиш: „Чакай ме, по дяволите, уморих се, не мога в това темпо!” Но другият не те чува и сериозно се отдалечава.

Неусетно това отношение се прехвърля върху децата, те разсейват натрупаната умора, обичаме ги, спомняме си колко силно сме ги желаели, разказваме си семейната история отначало, спомняме си щастливите моменти… после започваш да забелязваш, че и децата те загърбват.

Нещо се е пропукало, без да усетиш, освен ако от самото начало не си се лъгал в другия, в онова, което си очаквал…

И в този момент си казваш: „Каква е ролята ми в тази история? Какво направих? Защо все се провалям и се паря? Защо всичко, което съм обичал, ме наранява? Защо се чувствам по-добре навън, отколкото у дома?”

И накрая, докато наблюдаваш другия, с изненада установяваш: „Тя вече не е същата, кога ли се е променила? Това не е човекът, когото обичах. Защо изведнъж е станала толкова грозна?”. Тя не е погрозняла, просто ти вече не я обичаш, изчерпал си любовта си.

И най-вероятно в този момент тя си мисли същото: „Защо е станал толкова непоносим? Как съм могла да го избера? Вече не го познавам.”

Разбира се, страдах при всяка раздяла. Страданието траеше дълго, две или три години. Много ми беше тежко. И в същото време съчувствам на онези, които не са познали това страдание.

Човек се потапя в депресия и някой ден, докато си лежи на дивана, съвсем ненадейно прозира истината и си казва на глас, както често се случва, когато забележи нещо на улицата: „Как не съм го видял по-рано, а минавам оттук всеки ден?”.

Натъжава ме, че не съм бил на висотата на очакванията на онези, които са ме обичали – на децата, на жените, с които споделях живота си. Това ме пронизва и после ми минава.

из „Просто така се случи“, Жерар Депардийо