.

Ремигиуш Мруз е новото голямо име на световната литературна сцена. Едва на 31-годишна възраст, полякът има издадени 30 романа. Сред тях – много популярна серия съдебни трилъри. Книгите му са продадени в милиони екземпляри и задължително оглавяват класациите. Голяма част от тях са адаптирани за телевизионния екран.

Макар да е защитил докторска степен по право, Ремигиуш Мруз се отказва от успешната си кариера на адвокат в името на литературата. Изключителната му продуктивност се дължи не само на дисциплината и писателската му дарба, а и на желанието му да вникне в проблемите и да представи различни гледни точки.

Ремигиуш Мруз е силно социално ангажиран и темите, които вълнуват обществеността, намират място в романите му.

Трилър жанрът заема важно място в каталога на издателство „ЕРА“ – през годините сме издавали световно доказани писатели като Джефри Дивър, Юрт и Русенфелт, Джилиан Флин, Руслунд и Хелстрьом и много други. В този смисъл имаме солиден опит зад гърба си и именно затова смятаме, че Ремигиуш Мруз ще се превърне в следващия властелин на трилър жанра.

В книгата „И никога не я откриха“ полякът ни очарова от първия абзац:

Ако й бях предложил малко по-рано, никога нямаше да се стигне до това. Нямаше да ни нападнат, аз нямаше да попадна в болницата и тя нямаше да изчезне завинаги от живота ми. Достатъчни биха били трийсет секунди, може би дори по-малко. Защото понякога е необходимо само толкова, за да се унищожи цял един живот.

Ремигиуш Мруз майсторски заплита историята и ни повежда заедно с героя Дамян в търсене на изчезналата преди десет години Ева. Следвайки оскъдните знаци и закодирани съобщения, навлизаме в историята и редим в съзнанието си безкрайни варианти за развръзка. Дори и да искаме за малко да спрем да четем, не можем защото сме заложници на Мруз. Да определим финала като „неочакван“ или „изненадващ“ е твърде банално – не можем да си го позволим за „И никога не я откриха“.

Напрегнато действие, внимание към детайла, увлекателен стил на писане, пълнокръвни герои, въздействащи социални послания, динамика и обрати – всичко това е вярно, но няма да отрази изцяло перфектно замислената и изпълнена идея на Ремигиуш Мруз.

Не на последно място – „И никога не я откриха“ се появява на българския книжен пазар в контекста на актуалния отново широк институционален и публичен дебат у нас относно законовите и превантивни мерки срещу домашното насилие над жени.

Послеслов от Ремигиуш Мруз в книгата „И никога не я откриха“:

Статистиката за изчезналите лица в Полша е ужасяваща, но смразяваща кръвта е тази, която се отнася до домашното насилие срещу жените. Оценката сочи, че го претърпяват между седемстотин хиляди и милион полски жени годишно. Три жени седмично умират по тази причина.

Точно това беше причината за написването на тази книга. Чудех се колко далеч би стигнала някоя от тези жени, ако бъде застрашен не само нейният живот, но и животът на детето й. И когато възможността за спасение наистина няма нищо общо с морала.

Подозирах, че търсенето на отговори ще бъде тревожно и работата по тази книга само потвърди това.

Много зависи от това как се държим ежедневно, как реагираме на такива събития, какви нагласи насърчаваме и как се отнасяме към това, което се случва в публичната сфера. Физическото насилие се предхожда от психическото. И това е резултат от модели, които усвояваме през целия си живот.

Опредметяването на жените, дори и като се говори за „хубав задник“ или инфантилно се дават оценки от едно до десет, посява семето на неуважение в психиката на младите хора. И презрението, което израства от него, е трудно да се изкорени.

Това не е само наш проблем. По света повече жени умират от домашно насилие, отколкото от автомобилни катастрофи. Отколкото от рак. Отколкото от маларията, която все още вилнее в тропична и субтропична Африка.

Амнести Интернешънъл твърди, че домашното насилие засяга една на всеки три жени в света. Все още има държави, в които законът не забранява така наречените брачни изнасилвания – и това е не само в изостаналите страни, защото сред тях е и Тунис.

В Лондон, който няма нищо общо с държавите от третия свят, повече от четиридесет процента от жените признават, че са жертви на насилие. А колко си мълчат? Вероятно никога няма да разберем.

Единственият въпрос е дали това е така, защото не можем, или защото не искаме…