… И колкото повече остарявах, толкова по-малко разбирах или прониквах в себе си.

Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си.

Аз съм тревожен, потиснат и възторжен.

Аз съм всичко това, но не мога да пресметна сбора.

Не съм в състояние точно да определя ценното или неценното, нямам преценка за себе си и за моя живот.

В нищо не съм напълно сигурен.

Нямам определени убеждения – за нищо, наистина.

Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван.

Съществувам по силата на нещо, което не познавам.

И въпреки цялата несигурност усещам някаква опора под всичко съществуващо и една приемственост в моя начин на съществуване.

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив.

Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът…

Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.

Когато Лао Дзъ казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен“, това е същото, което аз чувствам в моята напреднала възраст…

Това е старостта – едно ограничение.

И все пак – колко много неща ме изпълват: растенията, животните, облаците, денят и нощта, както и вечното в човека.

И колкото по-неуверен в себе си се чувствах, толкова повече нарастваше чувството ми за родство с всички неща.

Да, имам усещането, че цялата тази отчужденост, отделяла ме от света тъй дълго, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм чужд на самия себе си.

 К.Г. Юнг – „Автобиография – сънища, спомени, размисли“