Защо? Какво ни кара да го правим? Какво кара всички нас да носим обувки с твърди подметки, да носим раници, да се задъхваме по пътя нагоре, какво ни кара да крачим напред, да катерим, какво?

Толкова преди мен са се питали.

“Е вие така, пеш, с тоя тежък багаж? Кой ви плаща?”

Какво ни кара да търпим лишения, студ, жега, жажда, какво? Постижения някакви? Амбиция да видиш другите отгоре?

Стремеж да докоснеш облаците? Не!

Може би бягаме в планината, може би раницата е къде по-лека от всичко, което ври и кипи долу, в празната заетост и суетно трупане.

Тук борбите не са по-леки, просто са по-истински. И може би именно това ни привлича – че тук всичко е по-истинско. Никой не може да се скрие зад маска в планината. Вижда се кой мисли първо за другите, а после за себе си, вижда се в кой има любов – и в кой само искане.

Планината е чисто място.

Дали не идваме тук, за да изоставим цялата мръсотия, цялата торба лъжи, компромиси със себе си и лицемерия.

Дали не идваме, защото тук не сме странните птици, тук ние сме себе си. И планината ни приема именно защото сме такива. Не зная.

А може би просто идваме да си налеем от покоя й, за да го пренесем със себе си насред тревожната суха безчувственост. Не зная.

Но зная, че другарството в планината е друго. Там то се проверява във всяка крачка, с всяка хапка, с всяка глътка. Там доверяваш живота си, а не имота си.

Там хората могат да станат истински човеци. И там усмивките наистина са до уши.

 Людмил Янков „Върхове и хора“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Къщите-лодки на река ФУЧУН

Магически снимки от ежедневието в НОРВЕГИЯ

19 омайващо красиви снимки от България