.
Октав Мирбо живее в богато на събития за историята на Франция време – монархии се сменят с републики, бушуват войни и революции, раждат се и западат нови политически движения и теории, провъзгласяват се манифести, времена, в които той темпераментно, страстно и влиятелно участва.
Мирбо е избран за член на Академията Гонкур, състояща се само от 10 представителя. В същото време, подобно на много талантливи хора, той се оказа неудобен за властниците на деня.
Той скандализира и пуританите, и лицемерите с откровеното изобразяване на необуздани страсти. Перото му е безмилостно.
Описва тъмните страни на реалността така, че тя била и привлекателна, и плашеща с безграничната си жестокост. Най-лесно е такъв писател да не бъде издаван.
Съдбата решава Октав Мирбо да умре в деня на раждането си – на 16-ти февруари – през 1917 в Париж, в разгара на Първата световна война. Редица негови произведения (разкази, есета, писма) са публикувани посмъртно.
Най-голямата опасност от бомбата на терористите е експлозията от глупост, която тя провокира.
Недей да гледаш като на погребение. Умирането не е толкова тъжно. Тъжно е да живееш и да не си щастлив.
Цветята са жестоки, ужасни и прекрасни… подобно на любовта.
Да, има някои гърбове по улицата, които си плачат за нож.
Човекът не е нищо друго освен изненада, противоречие, непоследователност и безумие.
За да те приеме обществото, трябва или да си идиот, или да си държиш езика зад зъбите.
Пресата е силата на днешния ден – тя образова, вдъхва разум, отрича, съди и осъжда.
Самотата не се състои в това да живееш сам, а между хора, които не се интересуват от теб.
Жената крие в себе си космическа стихийна сила, непобедима сила на разрушение, както и природата! На нея едничката лежи цялата природа. Като утроба на живота, тя, благодарение на това вече, е и утроба на смъртта… защото животът непрекъснато се възражда от смъртта. И да се унищожи смъртта — това значи да убиеш живота в неговия едничък източник на разплод…
Красивите дами са като хубавите сосове – по-добре да не знаеш от какво са направени.
Хората се срещат – това е добре. Хората се разделят – това също е добре. Това е животът.
Овцете тичат към кланицата, тихи и безпомощни, но поне не гласуват за месаря, който ги убива и за хората, които ги изяждат.
Има нещо по-мистериозно и привлекателно от красотата – покварата.
Хората, които се харесват на жените, мили мой, винаги се харесват и на тълпата.
При жените няма морални различия, има само социални.
Най-лошите престъпници никога не са толкова ужасни, колкото честните хора.
Убийството ни е присъщ жизнен инстинкт… присъщ на всички организирани същества, който господствува над тях като половия инстинкт. Обикновено тия инстинкти се комбинират помежду си, сливат се в едно и образуват, тъй да се каже, един и същ инстинкт, та не може да се узнае кой от тях ни подбужда да даваме живот, кой – да го отнемаме; кой е убийството и кой любовта.
Портите на живота правят път на едно единствено нещо, отварят се само пред дворците и градините на смъртта. И вселената ми изглежда като огромна, неумолима градина на мъченията.
Вселената ми изглежда като огромна, неумолима градина на мъченията. Кръвта е навсякъде, а там, където има най-много живот, ужасни мъчители разкъсват плътта ти, режат с трион костите ти и след това връщат кожата на мястото й със зловещо щастливи лица. Градината на мъченията! Страсти, влечения, алчност, омраза и лъжи; закони, обществени институции, права, любов, слава, геройство и религия: тези са чудовищни цветя, които растат в нея – отвратителните инструменти, с които кара хората вечно да страдат. Това, което видях и чух днес съществува, ридае и вие отвъд тази градина, която за мен е просто символ на цялата земя. Напразно търсих отсрочка в тишината и отговор в смъртта – не мога да ги открия никъде.