.
Марлене Дитрих започва своята кариера като кабаретна актриса през 20-те години в Берлин, където играе също в театъра и в неми филми.
Ролята на Лола Лола в „Синият ангел“ (1930) ѝ донася международна известност и тя заминава за Съединените щати, където се превръща в една от звездите на Холивуд.
Филми като „Шанхай Експрес“ (1932) и „Желание“ (1936) затвърждават нейната репутация и я превръщат в една от най-скъпо платените актриси на епохата.
Никой не е разгадал изцяло секс-символиката на Дитрих.
Сигурно е само, че тя е сплав от несъвместими елементи: прелъстителност и германско равнодушие, разпътна изкусителност и респектиращ собствен морал.
Това е образ на жена, способна да съсипе един мъж, но и да му спаси живота, да бъде едновременно любовница, приятел и изповедник.
В автобиографията си „Животът ми вземете без остатък“ красивата актриса разказва:
Къща без дете не е нито къща, нито дом. Знаех това още преди да имам дете. Това е тайнственото прозрение на една млада душа без всякакъв опит, без някакъв особен извор на познание.
Изведнъж цялата вселена се променя и всичко се концентрира в една-единствена точка – детето в малкото креватче. Всичко се върти около това креватче. Нищо не остава така, както е било преди. Всичко се събира около това чудо, което лежи в малките бели, старателно изпрани пелени и диша. Като дар небесен. Ако човек не е благодарен за това, сигурно никога няма да отиде на небето.
Кърмените деца не плачат и не страдат, както хранените с биберон. Домът е спокоен от едно хранене до друго; майчиното мляко дава не само храна, но и душевен покой.
Нищо не се приготвя по рецепта, всичко е мирно и спокойно, всичко се съсредоточава върху майката и детето, така както трябва да бъде.
Жени, които не кърмят децата си, не подозират какво губят не само от собственото си щастие. Те не знаят какво отнемат и от здравето на децата си.
Мей Уест веднъж ми каза: „Ние трябва да правим всичко с очите.“ И го правехме. Нямаше сцени с разсъбличане, нямаше полуголи тела, изобщо – нищо очевидно.
Трябва да призная, че повече ми харесваше да го правя „с очите“, отколкото начинът, по който го правят днес. Не ми допада, намирам го безвкусно. Сигурно има и други, които го усещат така.
В днешния свят сексът означава много повече, отколкото преди, защото – какво друго им остава на хората? Всеки е неудовлетворен.
Търсенето на удовлетворение е като болест. Затова и толкова хора се нуждаят от забавление „за промиване на мозъка“ и дават купища пари, особено в Америка, на „своя психоаналитик“, който да им помогне да издържат до другия ден.
Мога само да съжалявам хората, които се нуждаят от тази жалка помощ.
Истински секс символ беше Мерилин Монро, и то не само защото съзнателно изглеждаше секси, а и защото изпитваше наслада от това – и то явна.
Тя беше създадена във време, когато вече я нямаше цензурата, упражняваща контрол върху нас. Високо повдигнати от вятъра поли, за да се видят гащичките под тях – сега това се разрешаваше и срещаше овациите на публиката. На актьорското изпълнение се придаваше по-малко значение.
През 30-те години на режисьорите изобщо не им идваше наум да показват някоя актриса просто само „отзад“. Трябваше да се справяме без всички тези трикове и евтини ефекти. И успявахме. Ние възбуждахме въображението на хората в целия свят; изпълвахме ги с мечти – и пълнехме салоните.
Ерих Мария Ремарк беше много чувствителен човек, много чувствителна душа, много чувствителен талант, в който постоянно се съмняваше.
Свързваше ни някакво сходство в чувствата: и двамата сме /или бяхме/ немци, говорехме един език, който и двамата обичахме. Матерният език е голяма сила. Той беше средството, което ни свързваше, Ремарк и мен.
За първи път го срещнах в Лидо във Венеция. Ремарк се приближи до масата и се представи. Щях да падна от стола. Това ми се случва винаги, когато срещам известни, изключителни мъже, за които говори цял свят. Неизменно изпитвам нещо като шок, когато внезапно ги видя да застават на живо пред мен.
На следната сутрин го срещнах отново на плажа. Носех под мишница една книга на Райнер Мария Рилке и се оглеждах за място на слънце, където да седна и да си чета.
Той се приближи. Погледна книгата ми и каза с неприкрит сарказъм: „Както виждам, четете добри книги.“ Разбрах какво имаше предвид. Филмова актриса, която чете?!
Имаше нощни заведения, които той обичаше; пиехме най-добрите вина, които той разпознаваше по вкуса. Аз лично никога не съм разбирала от вина, винаги съм могла да се осланям на познавачи, които са с мен. Те знаят, те поръчва ти човек въобще не може да се научи.
Като познавач на вина от цял свят Ремарк беше ненадминат. Обичаше да го предизвикват. Тогава можеше да познае марката и реколтата, без да е видял етикета. Това беше любимото му забавление.
Писането му създаваше огромни трудности. Пишеше на ръка и понякога му бяха нужни часове за едно-единствено изречение. Цял живот страда от грандиозния световен успех на първата си книга „На западния фронт нищо ново“, страдаше от собственото си твърдо убеждение, че никога няма да може да повтори, камо ли да надхвърли този успех.
Беше във висша степен меланхоличен и уязвим. Тази черта от характера му силно ме вълнуваше. Тъй като бяхме приятели, често имах случай да виждам неговото отчаяние.
Когато избухна войната Ремарк пристигна в Калифорния. Той, чиито произведения, заедно с много други, бяха изгорени от нацистите при прословутите палежи на книги, си бе купил панамски паспорт.
Въпреки това за неопределено време беше „интерниран“, което означаваше, че от шест часа вечерта до шест сутринта нямаше право да напуска хотела. Той беше един от първите бежанци, които взех под закрилата си. Харесваше му хотелският живот, но аз му намерих къща, където имаше възможност и по време на вечерния час да се среща с хора.
Противоречивата и необичайна ситуация му късаше нервите. Книгите му, изгорени от Хитлер, а той в Америка интерниран! Ние, немците, не сме в състояние да се примиряваме с несправедливостите.
Блъскаме си ума, нервираме се, бунтуваме се от дъното на душата си – и все напразно. Но не се отказваме. Все се налага да преглътнем горчивия залък – горчив и солен от сълзите ни. Никога няма да се променим.
Ремарк беше мъдър, но мъдростта не му спестяваше дълбоката печал. Щом му отмениха вечерния час, той отиде да живее в Ню Йорк, а оттам замина за Швейцария, неговата втора родина.
Напусна Америка с угрижено сърце, изпълнен с отчаяние от жалкото лутане без посока, в което беше изпаднал през онези ужасни години целият свят.
Той смяташе, че не е направил достатъчно, че не е разобличил докрай нацистите. Но, както имаше навик да казва, да се приказва, е лесно – да се действа, е далеч по-трудно.
Малко преди смъртта му говорих с него. Един общ приятел ни беше казал, че Ремарк се страхува от смъртта. Много добре го разбира. Трябва да имаш фантазия, за да изпитваш страх от смъртта. Фантазията беше неговата стихия.
Марлене Дитрих е отявлен противник на националсоциалистическия режим в Германия, отказва няколко предложения да се върне в родината си и през 1937 година става гражданин на Съединените щати.
По време на Втората световна война тя активно подкрепя Обединените нации и участва в множество представления за воюващите по фронтовете на войната.
И днес понякога ме питат в писма от Германия: „След като сте били германка, а както често подчертавате, и днес все още сте – кое ви накара да отидете в американската армия, която се биеше срещу Германия?“
Някога може само малцина да са знаели какво представлява безправовата държава на Хитлер, но след като днес всички би трябвало вече да го знаят, учудвам се как възрастни хора могат да ми задават подобни въпроси.
На по-младите читатели обаче, които са имали щастието да растат в една правова немска държава и вероятно не могат да си представят, че може да си добър немец и именно затова да си враг на един престъпен режим – на тях ще дам отговор: И аз се чувствах донякъде отговорна за войната, която Хитлер предизвика.
Исках да помогна тази война да свърши колкото е възможно по-бързо. Това беше единственото ми желание. Когато Япония нападна Америка, дадох всичко, което притежавах, продадох си бижутата и зачаках да ме повикат. Не се наложи да чакам дълго. Не бяха много „знаменитостите“, готови да споделят с войниците трудностите на войната.
Америка ме прие, когато се отказах от хитлерова Германия. Не може само да взимаш, трябва и да даваш. Това го пише още в Библията.
Да ги откъснеш за десет минути, да ги наведеш на други мисли – това е важното. Това е всичко, което си иска от мен. Може ли да ги отклониш? Вярваш ли, че ще успееш? Генералът беше казал: „Само добро желание не е достатъчно. Ако нервите ви не са достатъчно здрави, ако не сте способна да издържите, тогава – въпреки добрите намерения – ще ми направите лоша услуга. Ако успеете – добре. Самото ви присъствие на фронта ще се отрази благоприятно на войниците. Ще си кажат: „Щом тя е тук, не ще да е толкова страшно. Старият никога нямаше да ни я прати, ако бяхме определени за оня свят.“
Съвсем погрешен извод – каза генералът. – Вашата задача е да ги развличате. Това е, от което момчетата имат нужда.“
„Не се страхувам от смъртта, сър“, казах аз. „Страх ме е само да не попадна в плен.“ Моят чин, в случай че ме пленят, е капитан. Защо съм капитан? Защо не генерал? Ще бъдем на европейския фронт. Ако попадна в плен, ще ме острижат нула номер като предателка, ще ме замерват с камъни, ще влачат тялото ми с коне по улиците…
„Ако успеят да ме принудят да говоря по радиото, моля ви, сър, да не вярвате на думите ми.“ Той се усмихна и се обърна, за да вземе нещо. „Ето, използвайте това – тогава няма да ви се наложи да се предавате. Малък е, но стреля безотказно.“
