.

Елиът Арънсън е един от най-видните и разностранни психолози на нашето време.

В 120-годишната история на Американската асоциация на психолозите единствен той е спечелил трите й най-големи награди: за изключителни научни изследвания (1999), за изключителни постижения като преподавател (1980), за изключителни постижения като писател (1975).

Арънсън е още носител на множество награди за изключителни постижения в изследването на социалната психология, и на много други отличия.

През 1981 г. е обявен за преподавател на годината от Американския съвет за развитие и подпомагане на образованието. През 1992 г. е приет за член на Американската академия за изкуства и науки. През 2007 г. е отличен с наградата „Уилям Джеймс“ за цялостен творчески принос към научната психология.

Силата на средствата за масова информация се илюстрира най-добре с явлението, наречено емоционално заразяване.

През октомври 1982 г. например седем души в района на Чикаго умират, след като изпиват срещу главоболие капсули парацетамол, примесени с цианид.

Трагедията е широко отразена в националните средства за информация.

Няколко дена телевизията, радиото и вестниците говорят и пишат за отравянията с парацетамол. Случаят е едновременно трагичен и странен – следователно много подходящ за журналистически материали.

Ефектът от това широко разгласяване не закъснява. Съобщения за сходни отравяния заваляват от други градове.

Те се отнасят за замърсяване на освежител за уста, капки за очи, спрей за нос, сода и дори кренвирши. Тези случаи, наречени „отравяния-имитации”, също са широко разгласени от медиите.

Обществената реакция придобива свойствата на снежна топка: мнозина се паникьосват, започват да търсят лекарска помощ за изгаряне и отравяне, когато нямат нищо друго освен гърлобол и стомашни колики.

Лъжливите аларми превишават действителните случаи на заразяване на продукти в съотношение седем към едно.

И понеже отравянията стават в навечерието на празника Вси светии (Хелоуин), разтревожените власти в редица окръзи забраняват традиционното обикаляне на децата по съседските домове, при което те питат стопаните: „пакост или почерпка?”.

Опасението на властите е, че някои хора могат да имитират убийствата, като заразят с отрова сладкишите, давани на децата.

Първите отравяния в района на Чикаго почти сигурно са дело на един човек. Последвалите събития са причинени от гласността, дадена на отравянията в Чикаго.

Шири се обаче убеждението, че вълната от отравяния е „епидемия, за която няма лек”, по думите на една информационна служба, и всъщност е симптом на „болно” общество, на „полудяваща” нация.

Голям брой вестници изпадат в ироничната позиция, че първо превръщат отравянията в сензация, а после правят нова сензация от последвалите критични коментари на медийни експерти, които разискват катастрофалните последици от подобна гласност.

Няколко години по-късно четирима тийнейджъри от Ню Джърси решават да се самоубият и изпълняват плана си. Седмица след четворното самоубийство двама тийнейджъри в Средния запад са намерени мъртви при сходни обстоятелства.

Няма съмнение, че репортажите в медиите отделят голямо внимание на объркването и скръбта около самоубийството на тийнейджърите.

Възможно ли е обаче отразяването на трагедиите в средствата за масова информация да е подбудило самоубийствата-имитации?

Това е напълно възможно, смята социологът Дейвид Филипс.

Заедно с колегите си Филипс изследва броя на тийнейджърските самоубийства, след като истории за самоубийства са разгласени по телевизията или във вестниците.

Изследването им проследява колебанията в данните за самоубийства на тийнейджъри, като сравнява цифрите преди и след излъчването и публикуването на журналистическите материали.

Седмица след излъчването на телевизионните репортажи скокът в броя на самоубили се тийнейджъри е голям и не може да се обясни само със случайността.

Освен това колкото повече време големите телевизионни мрежи отделят на самоубийствата, толкова е по-голям броят на последвалите самоубийства сред тийнейджъри.

Ръстът се запазва дори когато изследователите вземат предвид други вероятни причини. С други думи, най-вероятното обяснение за увеличаването на самоубийствата сред тийнейджъри след огласяване в медиите е фактът, че тази публичност всъщност отключва нови самоубийства-имитации.

Самоубийствата-имитации не са типични само за тийнейджъри.
В друго изследване върху ефектите на широко отразявани
самоубийства Филипс анализира автомобилните катастрофи, в които има загинали.

Като искат да спестят на семейството си травмата от самоубийство, някои хора се убиват в автомобилни катастрофи, които приличат на злополука. Тези самоубийства фигурират в официалните данни като фатални катастрофи, в които участва един-единствен автомобил с един пътник.

Филипс предполага, че след широко отразено самоубийство трябва да има рязък скок на катастрофи от този тип и че жертвите вероятно по нещо приличат на жертвата от разгласеното в медиите самоубийство.

Той открива точно това, след като проучва бюлетините на пътната полиция преди и след широко тиражирани самоубийства. Няма промени в данните за катастрофи с няколко коли или катастрофи с една кола, в която е имало пътници, и жертвите в катастрофите не приличат на тези от тиражираните самоубийства.

Наблюдава се обаче увеличение на катастрофите от самоубийствен тип, а възрастта на жертвите в тях до голяма степен съответства на възрастта на жертвата от огласеното самоубийство.

Отново най-вероятното обяснение на тези резултати е фактът, че гласността, дадена на едно самоубийство, насърчава други хора да отнемат живота си.

Отравянията с парацетамол и самоубийствата-имитации са подходящ материал за новини. Далеч съм от мисълта, че медиите съчиняват тези събития или че не би трябвало да ги съобщават.

По-скоро подчертавам очевидния факт, че подбирането им и поставянето на акцент върху тях поставят медиите в позицията да определят последващите събития, а не само да ги съобщават.

Тази форма на влияние вероятно е непреднамерена; средствата за масова информация не се опитват да поощряват насилието или да създават илюзията, че повечето хора са жестоки.

Всепроникващото влияние на електронните медии обаче няма как да бъде преувеличено. Понякога ролята на медиите в регистрирането на едно събитие се превръща в по-голямо събитие.

Да разгледаме кризата с бейрутските заложници от 1985 г. Тогава 40 невинни американци, пътуващи с реактивен самолет на TWA, бяха взети за заложници от шиитски терористи.

Телевизионните камери предлагаха на зрителите в САЩ денонощно репортажи за всички моменти на кризата — и важни, и маловажни.

Терористите организират пресконференции, заложниците организират пресконференции, показват се кадри на измъчените семейства, искания, контра искания, размахване на пистолети, шокиращи изявления, обедни менюта и т.н.

Телевизионните оператори не показваха заложниците само когато
са в тоалетната!

В един момент някой изказа предположението, че електронните
медии може би удължават изпитанието, като предоставят толкова
голяма безплатна разгласа на каузата на шиитите.

Какво направиха телевизиите тогава?

Излъчиха поредица панелни дискусии, в които спецове обясняваха ролята на средствата за масова информация в подобна ситуация. Медиите се превърнаха в посланието.

В своята безкрайност тази поредица от събития ми напомня марка трапезна сол, която беше популярна през моето детство. Върху кутията имаше картинка на момиченце, държащо кутия трапезна сол, върху която има картинка на момиченце…

С появата на 24-часовите новини този тип безкрайност се превърна в нещо обичайно.

из „Човекът – социално животно“, 1972г.