.

През 1942 г. К. С. Луис пише своите „Писма на Душевадеца“, които бързо се превръщат в класика на християнската литература на 20 век.

Написани с духовно проникновение и английско чувство за хумор, „Писмата“ са интересни дори само като идеен похват – да се покажат духовните процеси в човека от гледна точка на един дявол.

С това рисковано и непрепоръчително от догматична гледна точка начинание К. С. Луис се справя блестящо, без да изпада нито в „диаболизъм“ (да разсъждава прекалено много за природата на дявола, в чието безспорно съществуване като христянин вярва), нито в психологизъм (неизбежно да преповтаря отколе известни истини за природата на греха).

Луис поглежда преди всичко към Човека – с неговите слабости и с огромния му духовен потенциал – но през художествената призма на една обърната гледна точка.

Ценностите пак са същите, но със сменени имена – естествено е Дяволът да нарича Бога „Врага“; от неговите уста всяко добро дело или добродетел се произнасят с еквивалента на нашия сарказъм или погнуса, а в „Писмата“ на стария дявол до неопитния му племенник (отношенията чичо – племенник са архетипни за английската хумористична литература) чичото естествено ще поучава малкия как най-ефикасно да твори зло.

Трето писмо

Драги ми Горчилко,

Много съм доволен от разказа ти за отношенията на твоя човек с майка му. Но не бива да изпускаш благоприятния случай.

Врагът ще действа отвътре навън, като постепенно ще формира поведението на пациента според новите норми и всеки момент може да стигне и до държанието му към старата дама. Ти трябва да Го изпревариш.

Поддържай редовно връзка с колегата Душегуб, на когото е поверена майката, и двамата заедно създайте в дома им стабилния и здравословен навик взаимно да си късат нервите с ежедневни кавги за дреболии.

Предлагам ти няколко начина, които ще ти свършат добра работа.

1. Накарай го да се концентрира върху вътрешния си живот.

Той смята, че обръщението му е нещо вътре в него и затова вниманието му е насочено главно към процесите, протичащи в съзнанието му, или по-скоро към онази тяхна изчистена от нежелани елементи част, която ти единствено следва да му позволяваш да вижда.

Насърчавай го да се вглежда в себе си. Отклонявай го от най-елементарните му задължения и го насочвай към по-възвишените и духовните.

Задълбочавай това най-полезно за нас човешко качество – ужаса от очевидните неща и пренебрегването им.

Трябва да го доведеш до състояние, в което да е способен да се самоанализира в продължение на цял час, без да открие нито едно от качествата си, които са кристално ясни за всеки, който някога е живял или работил заедно с него.

2. Разбира се, не е възможно да му попречиш да се моли за майка си, но ние разполагаме със средства, с които можем да направим тези молитви безвредни.

Направи така, че молитвите му винаги да бъдат много „духовни“, т.е. винаги да е загрижен за състоянието на душата на майка си, а никога за ревматизма й. Ползата от това е двояка.

На първо място вниманието му ще бъде заето с онова, което според него са нейни грехове, а под това с известна помощ от твоя страна той полека-лека ще започне да разбира всяка нейна постъпка, която за него е неудобна или го дразни.

Така ще можеш допълнително да разчовъркваш раните, получени през деня, дори когато е коленичил за молитва. Това никак не е трудно и ще ти достави голямо удоволствие.

И второ, понеже представите му за нейната душа ще бъдат много повърхностни и често погрешни, той в известен смисъл ще се моли за една въображаема личност, а твоята цел ще бъде тази въображаема личност с всеки изминал ден все по-малко да прилича на истинската му майка – заядливата стара дама, която среща на масата за закуска.

С течение на времето можеш да направиш това разминаване толкова голямо, че нито една мисъл или чувство от молитвите за въображаемата майка няма да се прелеят в отношението му към истинската.

Имал съм пациенти, които толкова добре съм управлявал, че те са били способни в миг да преминат от гореща молитва за „душата“ на съпругата или детето си към побой и обиди над истинските съпруга или дете, и то без да им мигне окото.

3. Когато две човешки същества дълги години са живели заедно, обикновено се случва така, че всеки от тях има особени интонации и изражения на лицето, които са в състояние да докарат другия почти до бяс. Обърни внимание на това.

Непрестанно навирай в очите на пациента онова особено повдигане на веждите на майка му, което е намразил още от люлката. И го накарай да предположи, че тя напълно съзнава, че тази гримаса го вбесява, и я прави нарочно.

Ако си свършиш добре работата, той изобщо няма да забележи доколко е неправдоподобно такова предположение.

И естествено никога не му позволявай да допусне, че той самият има характерни интонации и гримаси, които по същия начин дразнят нея. Понеже той не може да се види отстрани, задачата ти никак не е трудна.

4. При цивилизованите хора омразата между домашните обикновено се изразява в изричането на неща, които биха изглеждали съвсем безобидни на хартия (самите думи не са обидни), но са казани с такъв тон или в такъв момент, че действат почти като удар в лицето.

За да поддържате огъня, ти и Душегуб трябва да се погрижите всеки от тези двама глупаци да си изгради нещо като двоен критерий.

Нека пациентът ти да изисква всичките му реплики да бъдат приемани буквално и за тях да се съди просто според значението на отделните думи.

В същото време той ще преценява думите на майка си с най-подробното и най-свръхчувствително тълкуване на контекста, а също и предполагаемата умисъл в тях. Тя следва да бъде научена да прави същото по отношение на него.

Така след всяка кавга двамата ще се оттеглят убедени, или почти убедени, в пълната си невинност. Тези неща са ти известни: „Аз само я питам кога ще вечеряме, а тя изпада в истерия!“

Щом успеете да затвърдите този навик, ще се радвате на прекрасната ситуация, в която човек казва разни неща с явната цел да обиди другия, и все пак се засяга, когато обидата се възприеме като такава.

Накрая те моля да ми разкажеш нещо повече за религиозните убеждения на старата дама. Дали поне малко не ревнува от новия фактор в живота на сина си?

Или пък се чувства засегната, че той е научил от други, и то тъй късно нещо, за което тя смята, че му е дала прекрасната възможност да научи в детството си?

Не смята ли тя, че той вдига прекалено много шум около похристиянчването си, или пък че го приема твърде лекомислено?

Помни по-големия брат от притчата на Врага.

Твой любящ чичо
Душевадецът

„Писма на Душевадеца“ – Първо писмо