.

„Баба праща поздрави и те прегръща топло“ на Бакман е книга, която смирява и те отказва от повечето глупости, около които по принцип се вихрят страстите ти. Бабата в този роман е олицетворение на порасналата Пипи.

Това е една топла, сърдечна история, която носи духа на обичаната от толкова много хора първа книга на Фредрик Бакман„Човек на име Уве“. В романа се говори за живота, смъртта, но и за едно от най-важните човешки права: правото да бъдеш различен.

Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

Ако достатъчно много хора са различни, няма да има нужда никой да бъде нормален.

Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.

Няма нищо по-дразнещо от дразнещ човек, който не проявява дори най-елементарната проклета учтивост да бъде гадняр.

Никога не се отваряй на някого, който има повече свободно време от теб.

Човек много бързо би останал без приятели, ако дисквалифицира всеки, който някога се е държал като гадняр.

Всеки иска да го обичат, или поне да му се възхищават, или поне да се боят от него, или поне да го ненавиждат и презират. Иска ни се да вдъхваме на другите хора някакво чувство. Душата настръхва от пустотата и се стреми към общение на каквато и да е цена.

Промяната на спомени е хубава суперсила.

Сенките са жестоки и кръвожадни, а ако те ухапят, не умираш, ами те сполетява много по-лоша съдба: загубваш въображението си. То изтича от раната и те оставя сив и празен. Започваш да линееш, година подир година, докато накрая тялото ти стане просто черупка. Докато забравиш всички приказки.

Става ли дума за страх, реалността на може да стъпи и на малкия пръст на въображението.

Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не почнеш пак.

Странно е колко бързо може да се промени значението на една миризма, в зависимост от това по кое отклонение завие на път към мозъка. Странно е колко близо едни до други живеят любовта и страхът.

Не всички чудовища са били чудовища от самото начало, някои са станали такива от мъка.

Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето „ще намалеят с времето”, но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.

Хората имат нужда да разкажат историите си. Иначе се задушават.

На баба не ѝ се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

В местата, където живеят бабите ни, има нещо толкова специално, че дори да минат десет, двайсет или трийсет години, човек винаги си спомня как миришат.

Ауди е колата на татко. Тя е като Рено, освен че не си приличат по абсолютно нищо.

Не всички чудовища изглеждат като такива. Някои носят чудовището вътре в себе си.

Хората се женят, защото се влюбват, така че сигурно се разделят, защото им е свършило влюбването.

Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят.

Трудно е да помогнеш на някого, който не иска да си помогне сам. Този, който иска да си помогне сам, може би не е онзи, който има нужда от чужда помощ.

Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. „Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш.