Създател на много от похватите на жанра психотрилър, Алфред Хичкок допринася повече от всеки друг за оформянето на съвременното кино.

Емблема на неговите филми са неочакваните обрати, напрегнатите сценарии и майсторски създадената атмосфера на тревожно очакване и неопределеност.

Приживе Хичкок се отличава като странна и интересна личност. Той се страхувал от предмети с овална форма и от полицаи, знаел разположението на всички улици в Ню Йорк и графика на движение на влаковете в повечето щати, обожавал да се появява в епизодични роли във филмите си.

Хичкок притежавал една уникална способност, която нарича „Всевиждащото око“, т.е., че умее да види филма още преди да е заснет. Самият той споделя, че за него работата приключва след оформяне на режисьорската книга. Снимачният период и монтажа са „необходимата досада“.

Режисирал повече от 50 филма, сър Алфред Хичкок остава като едно от най-влиятелни имена в историята на киното и често е определян като най-великия британски режисьор.

В последните години от своя живот той получава признание за цялото си творчество, а в началото на 1980 г. кралица Елизабет II го посвещава в рицарство.

Пристигнах в Америка като част от културния обмен. Никой не знае какво получи Англия в замяна. Още ги е страх да го разопаковат.

Всичко е късмет. Моят голям късмет беше, че съм се родил страхлив и чувствителен към страха. Защото един супергерой не е в състояние да направи добър филм на ужасите. Аз съм пълен със страхове и се освобождавам от тях по единствения възможен начин – като снимам филми за тях.

Аз съм най-страхливият и плашлив човек, когото сте срещали някога. Всяка вечер се заключвам в стаята си, сякаш очаквам някой побъркан тип да дойде и да ми пререже гръкляна. Страхувам се от всичко: от крадци, от полицаи, от тълпите, от тъмното и от… неделята. Освен това ме е страх от филмите ми. Не разбирам как зрителите ги издържат.

Аз съм човеколюбив – давам на зрителите това, което искат. Забелязали ли сте, че страхът и ужасът действат на човешкото същество като милувка. Майката се навежда над тримесечното си бебе: „Бау, сега ще те изям!“ Бебето се свива от страх, а после се усмихва блажено заедно с майка си. Шестгодишно дете се люлее на люлка – то се издига все по-високо и по-високо. Защо? Защото рискът му осигурява безценното чувство на ужас, а с това и удоволствие. При всяко издигане и спускане го обхваща силен страх и след това силно удоволствие. Хората искат такова удоволствие и плащат за него.

Да те ударят не е толкова ужасно. Ужасно е самото очакване.

Няма нищо по-страшно от затворената врата.

Телевизията е направила много за психиатрията – освен че разпространява информация за нея, точно толкова добре и допринася за необходимостта от нея.

Сега, като че ли стана много модерно да се затварят капсули с послания към бъдещите поколения, които да им дадат някаква представа за нас. Аз съм подготвил моя собствена капсула – сложил съм в нея няколко доста големи парчета динамит, барут и нитроглицерин. Трябва да я отворят през 3000 година и тя ще покаже кои сме ние в действителност.

Жена, която се съблича публично, ми напомня на режисьор, който в началото на филма съобщава развръзката.

Жената трябва да бъде като добър филм на ужасите – колкото повече неща оставя на въображението, толкова по-добре.

Да обичаш – това значи да престанеш да сравняваш.

Любовта е като партия бридж, в която всички блъфират – мъжете, за да спечелят, а жените, за да не загубят.

Щастлив брак е този, в който мъжът разбира всяка дума на жената, която тя не е казала.

Не се опитвам да пренеса на екрана това, което наричат „късове от живота“, защото хората могат да си вземат колкото искат парчета живот от улицата пред киносалона. Киното в края на краищата – това е животът без скучните части.

Най-страшното нещо у злодеите е тяхната външна привлекателност. Как иначе щяха да спечелят доверието на жертвите си?

Аз мога да екранизирам и „Пепеляшка“, само че зрителите веднага ще видят труп в каляската.

Във всяко общество има две групи, чието поведение не се приема и се осъжда от болшинството – това са тийнейджърите и призраците.

Никога не ходя пеш, когато мога да се возя. Всичките ми усилия се извършват от врата нагоре. Аз наблюдавам.

Нещата, които ме интересуват на този свят и ме правят истински щастлив, са яденето, пиенето и спането. Спя като пеленаче, пия като смок, ям като прасе. Преди няколко дни, докато се разхождахме с жена ми из Ню Йорк, зърнах отражението си в една витрини и преди да се позная, изкрещях ужасен: „Кой е този свински бут на два крака?“. Не исках да повярвам, когато тя ми отговори: „Това си ти, скъпи!“.

Човек не е беден, ако все още може да се смее.