Емил Чоран е румънски философ и есеист. Прекарва по-голямата част от живота си във Франция, живеейки в Латинския квартал на Париж. Принадлежи към групата известни представители на румънската диаспора във Франция – Елиаде, Йонеско, Бранкузи, Енеску и Цара.

За Чоран е характерен фрагментарният стил – неговите книги се състоят главно от кратки есеистични текстове и афоризми. Влияние върху нагласата му оказват философи като Фридрих Ницше и Лев Шестов, при все че в късните си текстове се отрича от философските дирения и проявява влечение към френските моралисти от 17 век.

Всички светци са болнави, но за щастие, не всички болни са светци. Ето защо краят на страданията се обяснява с отсъствието на милост. Болката поддържа милостта, сякаш тя е необходимата храна за страстта. Чрез болката ние разбираме светците, а те – Небето.Но болката не е висше познание за всички. За смъртните тя е примирение…

Обикновено хората не правят разлика между светците, които се раждат като светци и светците, които впоследствие стават такива. Но едно е да се появиш на белия свят като светец , а друго е да платиш прескъпо, за да те признаят за такъв. Святостта по рождение е по-удобна и е безотговорна.
Роденият светец е просто инструмент на Божията милост, несъзнателен орган на перфектното. Ужасявам се, когато си помисля за светците, родени без талант, работили, за да станат светци, заплатили скъпо за това – с кръв и пот. Те са по-голямата част. И дължат всичко на страданието…

Само като забравим всичко, ние можем да си спомняме истински. Отслабването на паметта ни открива света, предшестващ Времето. Защо през безсънните, бели нощи ни спохождат светове, които преди това не сме познавали? Нощите не само, че не изтриват съдържанието на паметта /нашите истории/, но и преминават обратния път на Времето. И тогава ни се струва, че през цялото време умираме.

Философите имат студена кръв. На света няма друга топлина освен тази около Господ. Затова всичко, което е Сибир в нашата душа, се стреми към светците…

Философите могат да се спасят от посредствеността единствено чрез скептицизма или мистиката – двете изпитани форми на отчаянието чрез познанието. Мистиката е бягство от познанието, а скептицизма е познание без надежда. Но и в двата случая няма изход…

Църквата сгреши като канонизира само няколко жени. А трябваше да бъде по-благородна. Всяка жена, която плаче от любов или самота е светица. А църквата не разбра, че светците са замесени със сълзите на Господа.

Ако Истината не беше толкова скучна, науката би отрекла напълно съществуването на Бог. Както Бог, така и светците са възможност за нас да избягаме от убийствената баналност на живота.

Има сълзи, които пробиват земята и изгряват като звезди в други небеса. Кой не би оплакал звездите от нашето небе? Аз търся своите звезди другаде…

Не християнството донесе на този свят любовта и греха. Всичко беше известно доста преди това – хората живееха и умираха, обичаха и грешаха. Но все пак те не живееха и не умираха с желанието да умират. Християнството се заби като трън в сърцата им…

Мистиката е ореол на всяка култура. Затова тя е и отвъд културата, както е музиката.

Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване.

Идеята за съществуването на Бог е може би най-практичната, но и най опасната от всички, които някога са съществували. Чрез нея човечеството се спасява, но и се проваля… „Абсолютното“ е идея, разтворима в кръвта. Левкемията е градината, в която разцъфва Бог…

Раят има един-единствен недостатък – не познава сълзите. Това е недостатък и на Бога…

Създателите не могат да бъдат религиозни. За да създаваш трябва да бъдеш напълно пасивен към света и гневен към онова, което той не е. Когато се ангажираш с творчество, губиш разстоянието между стойностите на нещата и те могат да те погълнат. Човек, който иска да вярва, не бива да прави нищо. Един активен човек не може да вярва наистина в Бога. Просто защото няма излишно време за това. Между живота и вярата има голяма пропаст. Самоубийството – и най-достойното, и най-жалкото – е потвърждение на живота и отрицание на вярата. Религиозните ценности губят своята субстанция в живота.

Всичко извън Бог е бездна, а Бог е велика бездна!

Гениалността е трагедия без критерии, без скрупули…

Всеки спомен е болестен симптом. Животът е чисто състояние, като биологичен феномен е абсолютна реалност. Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал – това вече е неизлечима болест.

„Всичко е било някога!“. Този шепот ни следва и в добрите, и в лошите дни на нашия живот. Тогава всички усещания са като спомени – лавина, която не можем да задържим. Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци…

из „Сълзи и светци“

редактор: Сияна Велева

Вижте още: МОМО КАПОР: Изток – Запад

Няма нищо, което да свърже хората достатъчно силно – КРИСТИАН ТАКОВ

Обичам гладните, неспокойните, скитниците – НИКОС КАЗАНДЗАКИС