Сър Сидни Поатие е американско-бахамски актьор и режисьор, носител на наградите „Оскар“, „Златен глобус“ и на BAFTA. Той е също така дипломат на Бахамските острови.

През 1963 г. става първия чернокож актьор със спечелен „Оскар“ – за филма „Полски кринове“. През 1967 г. излизат 3 негови филма, които се превръщат в класика на американското кино – „На учителя с любов“, „Среднощна жега“ и „Познай кой ще дойде на вечеря“. С тях става кинозвезда от световен мащаб.

Роден в Маями, Флорида, на 20 февруари 1927 г., в семейство на имигранти от Бахамските острови, Сидни Поатие прекарва детството си в родния град, на о. Кет и в столицата Насау. През Втората световна война служи в медицинските части на американската армия. А след войната решава да стане актьор и кандидатства в Америкън нигро тиътър в Ню Йорк.

Не го одобряват заради силния му акцент, но той не се обезкуражава – в продължение на 6 месеца активно слуша радио и упражнява дикцията си, след което кандидатства отново. Тогава упоритостта му е възнаградена и той започва да изучава актьорския занаят, изявява се на театралната сцена и много скоро печели овации на Бродуей в „Порги и Бес“ и други постановки. С времето идват и ролите, и успехите на големия екран.

Поатие е баща на шест дъщери, които са неговата най-голяма гордост.

 

Хората, които живеят комфортен живот днес, трябва да помнят: третия свят е отделен от тях не на километри, а на десетилетия.

Не е лесно да бъда разбран за три минути. Изглежда така, сякаш аз съм просто един обикновен човек, преживял един изключителен живот.

Човешкият живот е нещо толкова просто. Ние всички страдаме от болка, всички се държим за надеждата, всички се греем на очакванията и всички сме преследвани страхове и пропуснати възможности.

Колкото повече остаряваш, толкова по-малко страх остава в теб.

Аз се страхувах от смъртта като дете, страхувах се от смъртта на 15 години и на 25 години, но най-много се страхувах от смъртта когато навърших 33 години, защото произхождам от много религиозно семейство.

Трябвало е да умра на втория или третия ден след раждането ми. Роден съм преждевременно и всички казвали, че няма да оцелея, но майка ми не искала да повярва в това. Тя отишла при гадателка и попитала: „Какво ще се случи с моя син?“ А тя отговорила: „Не се притеснявайте, той ще бъде здрав. Той ще ходи между крале, ще стъпва върху злато и ще направи така, че за теб ще чуят всички“.

Аз не съм старец, който казва: „Всяка сутрин аз ходех пеш на училище, което беше на тридесет мили, така че вие, деца, трябва да бъдете същите“. Аз въобще не съм ходил на училище.

Училището е нищо. Ние не ставаме това, за което ни учат. Ние сме това, което попиваме през първите три или четири години от живота си. Усмивки, мелодии, шумове – всичко това ни създава и придава форма на ума ни.

Децата ми са доста умни – всичките шест.

Още като момче, на родния си остров Кет, аз често ловувах с прашка, удрях птици. Това е, за което съжалявам най-много. Доста късно разбрах за стойността на всеки живот.

В детството ми на целия остров имаше само двама бели хора – лекарят и продавачката. „Бял“ и „черен“ за мен бяха думи като „слаб“, „висок“ или „стар“. Всичко това се промени, когато се преместихме в Маями. Всичко около нас сякаш говореше: „Ти не си този, за който се мислиш“. Но аз отговарях: „О, не, аз съм този, за който се аз се мисля. Но не съм този, който съм за теб“.

Аз станах известен актьор само защото много режисьори едновременно искаха да кажат, че расизмът е нещо лошо.

В Ню Йорк, където се оказах в края на 1940 година, поработвах като миех чинии. Помня как взех „Амстердам Нюз“ (афроамерикански вестник) и започнах да търся работа. Но никой не търсеше мияч на чинии. Започнах да мачкам вестника когато видях думите „търси се актьор“. Афроамерикански театър. Втурнах се натам, но на пробите се представих лошо и ме изхвърлиха на улицата. Режисьорът извика след мен: „По-добре продължавай да миеш чинии“. Когато се качих в автобуса, изведнъж осъзнах, че не съм му казвал, че това работя. Той просто смяташе, че аз не ставам за нищо повече. Така разбрах, че трябва да стана актьор.

През 1960 г. много черни ме мразеха. Аз бях за тях чичо Том и негърче на повикване, което обслужва бялата публика, реализирайки мечтите на белите либерали. Но тогава наричаха чичо Том дори и Мартин Лутър Кинг.

През 1997 г. станах посланик на Бахамските острови в Япония, но не исках да остана на този пост пожизнено.

Най-силната дума в речника на съвременния човек е думата „не“. Особено, когато я казваш на себе си.

Лесно е да се остане в рамките на морала, етиката и закона, ако знаеш много умни думи, които помагат да се изкриви истината.

Винаги съм имал прекрасни отношения с тишината. Научих се да я слушам и да живея такъв живот – прост като тишината.

Няма рецепта за дълголетие. Но ако питате мен, ще кажа, че ям много риба, зеленчуци, кафяв ориз и минавам без алкохол. Ако до някъде може да се стигне пеша, отивам пеша. Въпреки че, след осемдесетте години спрях да харесвам походката си.

Знаете фразата: „Ако искаш закуска в леглото – спи в кухнята!“ Така и живея.

Искам да се събуждам сутрин, докато вярвам, че се събуждайки се сутрин, аз ставам малко по-добър, отколкото съм бил вчера.

Прошката е различна. Най-трудно е да простиш на себе си.

Бих искал да умра като майка ми. Тя си е била у дома, занимавала се с обичайните неща, а после казала на сестра ми: „Приготви, моля, чай, аз отивам да полегна“. Когато след няколко минути сестра ми влязла в стаята с чая, майка ми вече я нямало.

Ние всички сме разтревожени от това, че съществуваме.

Аз все още съм тук.