.

Десет години е директор в института „К. Г. Юнг“ в Цюрих, водещ лекторски курсове в университетите в Йейл, Принстън, Чикаго и Сиракуза, Джеймс Хилман (1926-2011) оставя своето име в историята на дълбинната психология като поддръжник на архетипната психология и психологията на образите, чието отражение се усеща и до днес. Автор на повече от двадесет книги, преведени на повече от двайсет езика.

Трябва да сме наясно, че да живееш или да обичаш, само когато можеш да имаш доверие, сигурност и съдържане, когато не можеш да бъдеш наранен или предаден, когато това, което е обещано с думи, завинаги ще бъде спазвано, означава наистина да бъдеш извън пътя на нараняването и по този начин да бъдеш извън реалния живот.

Ако човек може да се отдаде, само когато е уверен, че ще излезе недокоснат, може би дори подобрен, тогава какво е било дадено?

Ако човек скача, само когато има ръце, които да го хванат, тогава няма никакво скачане…

Но кои са стерилните избори, при опасността, която се появява след предателството:

Отмъщението

Око за око, зло за зло, болка за болка. Отмъщението е естествено за някои хора, идвайки незабавно и безвъпросно.

Ако е извършено директно като акт на емоционална истина, то може да бъде пречистващо. То може да изравни резултата, без това, разбира се, да доведе до нов резултат.

Отмъщението не довежда до нищо друго, освен до контра реванш и враждебност. То не е психологически продуктивно, защото просто освобождава напрежението.

Когато реваншът е отложен и се превръща в заговор, прикриване и чакане на подходящия момент, то започва да намирисва на зло, подхранвайки фантазии на жестокост и отмъстителност.

Отложеното отмъщение, рафинираното отмъщение чрез индиректни методи, може да се превърне в обсесия, стеснявайки фокуса от събитието на предателството и неговото значение към личността на предателя и неговата сянка.

Отричането

Следващата от тези опасности, от тези погрешни, макар и естествени, обрати, е защитният механизъм на отричането.

Ако човек е бил предаден във взаимоотношение, той е изкушен да отрича ценността на другия човек; да види, изведнъж и наведнъж, сянката на другия, тази огромна колекция от злобни демони, които, разбира се, не са били там в първичното доверие.

Всички тези грозни страни на другия, изведнъж разкрити, са компенсация за, или енантиодромия на, предишни идеализации.

Целостта на подобно откритие указва за предишна цялостност на несъзнаваността на анимата.

Защото ние трябва да подразбираме, че когато има горчиво оплакване от предателството, винаги е имало фон на първично доверие, на несъзнавана по детски невинност, където амбивалентността е била потисната.

По-опасен е цинизмът

Разочарования в любовта, от политическа кауза, от организация, от приятел, началник или психоаналитик, често водят до промяна в нагласата на предадения човек, който не просто отрича ценността на конкретния човек или взаимоотношение, но и всичко за него става Измама, каузите са за Наивници, организациите са Капани, йерархиите са Зло и аналитикът – нищо друго освен проституция, промиване на мозъци и измама.

Бъди бдителен, внимавай! Хвани другия, преди той да те е хванал! Върви сам по пътя си!

Цинизмът, който се подиграва на собствената си звезда, е предателство спрямо собствените идеали, предателство на своите най-високи амбиции, както те се носят от архетипа.

Когато той се е разбил на парчета, всичко, свързано с него, се отрича.

Това води до четвъртия и, аз вярвам, най-основния вид опасност – предателството към себе си.

Предателството към себе си

Предателството към себе си вероятно е това, за което най-много се тревожим.

И един от начините, по които това може да се случи, е като резултат от това да си бил предаден.

В ситуация на доверие, в прегръдката на любовта, или към приятел, или към родител, партньор, психоаналитик, човек се отваря. Нещо, което е било държано вътре, излиза – „Никога не съм казвал това на никой друг през целия ми живот“.

Признание, поема, любовно писмо, фантастично изобретение или схема, тайна, детски сън или страх, който съдържа най-дълбоките ценности на човека.

В момента на предателството, тези деликатни и много чувствителни семена-перли стават просто песъчинки, стават прашинки.

Любовното писмо става глупаво сантиментално нещо, а поемата, страхът, мечтата, амбицията, са сведени до нещо нелепо, на което да се смееш дебелашки, казано по селски като лайна, просто толкова много боклук.

Алхимичният процес е обърнат: златото се обръща обратно в изпражнения, човек хвърля бисерите на свинете.

Защото за прасето няма други хора, от които то да опазва своите скрити ценности, а има само подигравателни материалистични обяснения, свеждане на всичко до тъпи опростявания като сексуален нагон или глад за одобрение, които крякат без да разграничават; собственото прасешко настояване, че най-доброто е било най-лошото, мърсотията, в която човек изхвърля своите собствени скъпоценни ценности.

Много странен опит е да откриеш човек, който предава сам себе си, обръщайки се срещу собствените си преживявания, като им дава негативни имена на сянката и действайки срещу своите собствени намерения и ценностна система.

В краха на едно приятелство, партньорство, брак, любовна афера или психоанализа, изведнъж най-противното и мръсното излиза и човек вижда самия себе си, че действа по същия сляп и недостоен начин, който приписва на другия, оправдавайки своите постъпки с чужда система от ценности.

Той е напълно предаден, предаден на врага вътре в себе си. И прасето се обръща и те разкъсва.

Отчуждението от самия себе си след предателството е по правило защитно.

Човек не иска да бъде наранен отново и след като тази рана е дошла чрез разкриване на това какъв е той, човек започва да не живее от това място отново.

Така че той избягва, предава себе си, като не живее на собствената сцена на живота (разведен в средна възраст, който няма никого край себе си да обича) или собствения си пол (аз приключих с мъжете и ще бъда също толкова безскрупулна, както и те), или собствения си психологически тип (моето чувство, или интуиция, или каквото и да е било там, е било погрешно), или собственото си призвание (психотерапията наистина е мръсна работа).

Защото именно чрез това доверие в основите на собствената си природа, е това, чрез което предателството се случва. 

Така че ние отказваме да бъдем това което сме, започваме да мамим себе си чрез оправдания и бягства и предателството към себе си не става нищо друго, освен дефиницията на Юнг за неавтентичното страдание.

Човек повече не живее своята форма на страдание, но чрез липсата на смелостта да бъде, той предава себе си.

Освен отмъщението, отричането, цинизма, и предателството към себе си, има и още едно негативно преобръщане, още една опасност, която можем да наречем параноя.

Параноя

Това също е начин да предпазиш себе си срещу това да бъдеш предаден отново чрез изграждане на перфектното взаимоотношение.

Подобни взаимоотношения изискват обет за лоялност; те не могат да толерират опасност към собствената сигурност. „Ти никога не трябва да ме предадеш“ е мотото.

Измамата трябва да бъде пазена надалече чрез утвърждения за доверие, декларации за вечна вярност, доказателства за отдаденост, тайни под клетва. Не трябва да има никаква пукнатина, предателството трябва да бъде изключено.

Но ако предателството идва заедно с доверието, като противоположното семе, с което е заредено, в такъв случай параноидното изискване за отношение без възможността за предателство, не може да бъде основано на доверието.

По-скоро то е споразумение, сключено, за да изключи всякакъв риск. Като такова то принадлежи повече на властта, отколкото на любовта.

То е връщане обратно към света на логос взаимоотношението, подкрепено от думата, а не поддържано от любовта.

„Кодът на душата“