.

Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот.

Въпреки цялата прехвалена независимост, на всяка жена ѝ става толкова топло, когато някой мъж я вземе под крилото си. Не, това не е желанието да се сгушиш до него, а по-скоро вдъхновяващото усещане, че жената в теб се събужда. И това те ласкае. Защото ние сме свикнали да разчитаме на себе си, независимо от личния си живот.

Приятелко моя, веднъж ми беше казала, че любовта може да победи и най-страшната болест. Тогава не ти повярвах, разсмях се. Но сега знам, че колкото и отчаяни и цинични да сме станали, в живота непременно се появява нещо по-силно, което задрасква всичко, измислено от нас по времето на помръкналите ни надежди.

Влюбваме се в хора, които и наполовина не съответстват на измисления образ. И което е най-приятно – след срещата с такъв човек всички предишни точки и изисквания отпадат от само себе си.

Всяка жена чака този мъж-спасител и силно се нуждае от него. Но далеч не всяка ще си го признае на глас.

Когато не очакваш нищо от никого, помощта идва като чудо, а ако разчиташ на другите, само трупаш разочарования.

Нашата уязвимост се дължи на честото обръщане към миналото и неговите герои. Нужни са решителност и способност за действие. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкова! Да престанеш да пристъпваш на място и известно време изобщо да не поглеждаш назад. Ако окончателно решиш да напуснеш някое място, мислѝ за това накъде ще поемеш, а не за това, с което отдавна е трябвало да се сбогуваш.

Черните периоди в живота понякога стават писти за излитане.

Защо да делим времето на „беше“, „е“ и „ще бъде“? Едното произтича от другото, променят се само декорите и героите. И в крайна сметка винаги се сливат в едно цяло. Нищо от това, което се случва, не е напразно – без значение дали е лошо или хубаво. Всичко е с някакъв смисъл.

Жените по рождение са художници-декоратори. С четка и палитра в ръка. А мъжете за тях са чисти платна – рисуват, оцветяват, тук-там изтриват по нещо, друго пък размазват. Но най-често накрая става ясно, че не рисуват реалния обект пред тях, а нещо, което е плод на фантазията и желанията им. И резултатът е пълно несъответствие с действителността.

Колко странно и необяснимо е всичко, свързано с любовта. И колко непредсказуема е любовта – никога не знаеш къде и при какви обстоятелства ще я срещнеш. Всичко се решава някъде отгоре. А на теб не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на това избухване, дори интуицията ти да твърди, че с този човек няма да се получи нищо трайно.

Любовта не винаги се дава задълго. Тя може да дойде, да те научи на нещо важно и пак така внезапно да си отиде. Но нито една любов не е безследна – това е главната ѝ особеност. Тя винаги те прави по-добър, никога – по-лош.

Ние сами определяме посоката на вятъра. Няма нищо по-важно от това, да поемеш отговорност за още ненаправените стъпки.

В деня, в който се примириш с факта, че е невъзможно да се живее без болка, животът ти ще стане изцяло твой. Всеки от нас живее с болка, друг въпрос е как се отнася към нея – като към безсмислена и изнурителна болка, или като към болка, която го приближава към изцелението. Страхът започва в изолация, но на всяка цена трябва да приключи с приток на сили.

Когато през сълзи викаш „мразя те“, значи вътрешно още по-високо крещиш „обичам те“. Или дори „все още те обичам“.

Каквото и да ти каже някой друг, то може и да е вярно за теб, а може и да не е. Важното е да имаш опорната точка – онова, което държи човека на този свят – майка, дете, куче, дърво… мястото, където си израснал и откъдето черпиш енергия, или пък друг град, непознат преди. А може би тази точка е в раздялата с миналото. Непременно я намерѝ и бурите ще отминат, а ти отново ще видиш слънцето.

Понякога е по-добре да не упорстваш, а мълчаливо да наблюдаваш как ще се развият нещата около теб. Лекувай се с тишина, не избързвай с решенията си в живота – ще видиш как и най-стегнатите възли ще се развържат. Най-важното се намира близо до нас, под носа ни – трябва само да се огледаме внимателно. А вместо това ние се измъчваме, хвърляме се от една крайност в друга, търсим изход… И обикновено го намираме твърде късно, когато вече ни е все едно.

Най-сложното в отношенията са дяволските преходи от надежда към отчаяние, от увереност към съмнения.

Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм у дома.

Мъдрата жена първо ще премълчи, но после, когато мъжът се успокои, непременно ще си каже думата и ще получи желаното.

Нещастната любов е като… болка в гърлото. Напълно съвместима с живота, просто неприятна, но е невъзможно да спреш да мислиш за нея. Временно помага чаят с лимон и мед, а също и времето и мълчанието. Но когато заговориш, те боли още повече – дори дъхът ти спира. Затова е по-добре да седнеш и да пишеш. С всяка буква болката намалява.

Колко интересни създания са хората. Отглеждат ни майки и бащи, играем навън с момчета и момичета, имаме братя и сестри… а после изведнъж един напълно чужд човек става всичко за нас. Става толкова близък, че оставаме без дъх. И колко дълго боледуваме, ако изведнъж го загубим. Едни оздравяват, а други остават неизлечимо болни.

Да ѝ отговорят с мълчание, е най-болезненото нещо за една жена. По-добре е да ѝ кажат, че вече не я обичат. По-добре е да я отблъснат с обидни думи и да ѝ изкрещят: „Уморих се от любовта ти!“ Всичко друго, но не това мълчание. То убива. С това, че тя не знае: обичана ли е все още или наистина вече е разлюбена.

из „Ако ти знаеше…“

Елчин Сафарли е азербайджански журналист и писател на произведения в жанра драма и любовен роман. Роден е на 14 март 1984 г. Баку, Азърбейджанска ССР.

Пише на руски език, като включва в произведенията си описание на бита и уникалните традиции на ориенталската култура.

Първата му книга „Сладката сол на Босфора“ е издадена през 2008 г. и е включена в списъка на стоте най-популярни заглавия в Москва.

Останалите му произведения и най-вече книгите му „Ако ти знаеше…“ и „На теб ме обещаха“ се превръщат в световни бестселъри.