.

ЗАКЛЮЧЕНА ДУША

Стои една старинна кула край морето

през тъмни вечери и утрини прозрачни –

и там ридай заключена душата и сърцето

сред хладните стени и сводовете мрачни.

А светло е, и греят вън пространства необятни,

но зная аз, че няма кой вратата да отвори,

защото бог захвърли ключовете златни

на тъмното море сред водните простори.

2

Аз нямам дом, където бездомен да почина,

ни пролетни градини в предутринна роса –

и аз съм като странник без подслон и родина,

и страдам под покрова на всички небеса.

И страдам до умора, че ти си вечно с мене

и тровиш всяка мисъл, и тровиш всеки блен,

ти – сянка неразделна, невяра и съмнение,

ти – вечната загадка на всеки минал ден.

3

Небето пак очи за сън притвори:

звезди и нощ, и скръб, и самота…

И викнал бих, но кой ще ми отвори,

но кой ще чуй от мъртвите в света?

И викнал бих, но страшно ми е мене,

че тъмната пустиня няма слух.

А по-добре е в жажда и съмнение

да чезна тъй безропотен и глух.

4

И ти недей дохожда, царице непозната,

ти – мълния и пролет, горение и плам:

под тихото смирение на късната позлата

аз искам да живея безропотен и сам.

И ти недей дохожда сред сънните покои:

аз искам да живея с притворени очи

и мирно да сънувам желанията свои

под златното сияние на късните лъчи.

5

В предсмъртен сън люлее се зората,

безшумен здрач излеко вей и пада.

Аз болен съм и сещам си душата –

и сещам я без въздух и прохлада.

И пролет мене нивга не полъхна,

че в тежък сън нерадости сънувах.

Но, боже, ах, да можех да заглъхна,

и никого, и нищо да не чувах!

6

Денят ме отминава със сълзи на очите,

замислен и печален, в предчувствия и страх

че тъмен бог отново разсипва над горите

на тъмни теменуги загадъчния прах.

Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни,

че морна нощ ще спусне разгърнато крило

и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни,

отново ще набръчкат набръчкано чело.

И плахо ще погледна на запада в мъглата,

и горко ще заплача завинаги пленен,

че нейде надалеко умряла е зората,

а може би със нея най-хубавият ден.

Денят ме отминава със сълзи на очите,

замислен и печален, в предчувствия и страх

че тъмен бог отново разсипва над горите

на тъмни теменуги загадъчния прах.

7

Досаден гнет и непритворна жажда

обсажда мойте химни и моления –

и сякаш в мен умира и се ражда

плачът на много, много поколения.

И аз горя, и гасна, и живея,

като затворен рицар в неизбежност –

и плача смъртно, плача и се смея –

и моят смях е пълен с безнадеждност.

Издигна ли се – земна скръб ме трови,

а морен взор сълзите не задържа –

и аз усещам някакви окови,

които сякаш няма да развържа.

8

Когато здрач прибули теменугите

и твоят ден за скърби свечери,

ти затвори душата си за другите

и в себе си утеха намери!

И в бездната на тъмните страдания

разпъвай свойта мъка и плачи!

Но в шумний хор на людските ридания

ти своята нерадост премълчи!

Христо Ясенов издава единствената си стихосбирка „Рицарски замък“ през 1921 като №1 на замислената от Гео Милев библиотека „Книги за малцина“. Повечето от стиховете, влезли в 12-те цикъла на стихосбирката са писани през 1909 – 1912 и с малки текстологични различия голяма част от тях са публикувани в периодичния печат до 1919.

Стихосбирката се вписва в символистичната традиция в българската литература, като в някои цикли, като „Пан“, „Ведрина“ е силно неоромантичното влияние. Изследователите на „Рицарски замък“ намират връзка с поезията на Константин Балмонт, Александър Блок, Вячеслав Иванов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов

С ангажирането на Христо Ясенов с БКП след Първата световна война поетическото му творчество рязко намалява. Известни са и двадесетина картини от Христо Ясенов, предимно портрети, сред които и портрет на Антон Страшимиров, но повечето изчезват по времето на комунистическата власт.

След атентата в църквата „Св. Неделя“ в София, на 22 април 1925 г. Ясенов е арестуван. Първоначално е отведен в училище „Фотинов“, по-късно е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.