Албер Камю поставя проблема за самоубийството като изтъква, че много хора умират, защото смятат, че не си струва животът да бъде живян.
„Познавам и други, които се оставят да бъдат убити парадоксално в името на идеи и илюзии, представляващи за тях смисъл на живота (това, което приемаме като основание за живот, е в същото време великолепно основание за смърт). Ето защо считам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос. Как да отговорим на него? Защо хората губят смисъла на живота и посягат на самоубийство?“
Според Албер Камю, самоубийството винаги е било разглеждано като социално явление.
Подобна постъпка се подготвя в дълбините на сърцето, както и една велика творба. Да се самоубиеш това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш.
Естествено никога не е лесно да живееш.
„Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването, по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно, предполага да си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието.“
Албер Камю смята, че ако се замислят за собственото си самоубийство, всички здрави хора ще стигнат без повече обяснения до заключението, че има пряка връзка между това усещане и стремежа към небитието.
За Камю има връзка между абсурда и самоубийството и дори, че то се превръща в разрешаване на абсурда.
В привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света.
Решенията на плътта са не по-малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението.
„Ние добиваме навик да живеем, преди да придобием навик да мислим.“
Въпреки това човек се самоубива, защото животът не си струва да бъде живян, ето една несъмнена истина.
Според Камю, човек се разкрива с играта си също така добре, както и с конкретните си пориви.
Централно място във философията на живота на Камю заема проблемът за абсурда.
„Обикновената „грижа“ стои в началото на всичко.“
Албер Камю смята, че времето ни носи, както и всички дни от невзрачния живот.
Но винаги настъпва момент, когато трябва ние да го понесем.
Човек принадлежи на времето и, сграбчен от страха, открива в него най-злия си враг.
Всеки следващ ден той е желаел да дойде следващият ден, а всичко в него трябвало да го отхвърля. В този бунт на плътта се състои абсурдът.
Албер Камю смята, че абсурдът може да се разкрие под различна форма.
На първо място в природата има абсурд, че се изменя и придобива изглед на нещо чуждо и първично.
На второ място, че хората също излъчват нещо нечовешко. Абсурдът се състои също в това безпокойство пред нечовешкото у самия човек.
На трето място, идвам най-сетне до смъртта и до усещането, което имаме за нея. Камю се учудва как всички живеят сякаш никой „не знае“ за нея. Така е защото в действителност нямаме опит в смъртта. Експериментирано е буквално само това, което е изживяно и осъзнато.
Да разбере света, за човека означава да го доведе до човешкото, да го бележи със своя печат.
„Пропастта между увереността в собственото ми съществуване и съдържанието, което се опитвам да придам на тази убеденост, никога няма да бъде запълнена. Аз ще бъда вечно чужденец за себе си.“
Умът също ми казва, посочва Камю, по свой начин, че този свят е абсурден.
„Сам по себе си светът е неразумен, това е, което може да се каже. Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Абсурдът зависи толкова от човека, колкото и от света.“
Той е в момента тяхната единствена връзка. Той ги скрепява един с друг, както само омразата може да свързва същества.
Пред нас е един свят, където господства противоречието, антиномията, тревогата или безсмислието.
За Камю ирационалното, човешкият стремеж и абсурдът, който изплува от тяхната среща, ето трите действащи лица на драмата, която по необходимост трябва да завърши според всичката логика, съдържаща се в едно съществуване.
Според Камю усещането за абсурда не се покрива с идеята за абсурда. То поставя основите и това е всичко.
Абсурдът може да бъде изявен и като сравним последиците от разсъждението с логичната действителност, която искаме да установим.
Във всички тези случаи, от най-простия до най-сложния, безсмислието ще бъде толкова по-голямо, колкото повече ще се увеличава пропастта между частите на това сравнение.
Абсурдът по необходимост е едно разделение.
Той не се състои нито в единия, нито в другия от сравняваните елементи. Той се поражда от техния сблъсък.
„Ако се позова на разума, мога да кажа, че абсурдът не се състои в човека, нито в света, а в тяхното общо присъствие… Не може да има абсурд извън човешкия разум. Така абсурдът, като всички неща, свършва със смъртта. Но също така не може да има абсурд извън този свят. За мен единствената даденост е абсурдът. Проблемът е да узнаем как да се измъкнем от него и дали самоубийството е, което трябва да произтече от този абсурд.“
За Камю абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примирява с него. Човек, осъзнал абсурда, остава завинаги свързан с него.
В някакъв смисъл за Камю абсурдът става бог. Според него ние се обръщаме към бога само, за да получим невъзможното.
Камю вижда, че Лев Шестов открива фундаменталното безсмислие на цялото съществуване, той съвсем не заявява: „ето абсурда“, а: „ето Бог“, нему трябва да се уповаваме, дори той да не отговаря на нито една от нашите разумни категории.
Впрочем, ако приемем, че абсурдът е противоположност на надеждата, виждаме, че за Шестов екзистенциалистката мисъл допуска абсурда, но го открива, само за да го разпръсне.
За Шестов разумът е безплоден, но има нещо отвъд разума. За абсурдния дух разумът е безплоден и отвъд него няма нищо. В този смисъл е и сентенцията, че „без бряг е времето.“
За Албер Камю няма нищо по-дълбоко от възгледа на Киркегор, според който безнадеждността не е факт, а положение на грях. А именно грехът отдалечава от бог.
„Абсурдът, който е метафизично положение на съзнателния човек, не води към бог. Може би това понятие ще се изясни, ако си позволя да се произнеса тъй странно: абсурдът е грях без бог.“
Албер Камю смята, че трябва да живеем в това положение на безсмислието.
„Аз знам на какво е основано то — на този разум и на този свят, опрени един до друг, без да могат да се слеят.“
За Камю мисълта на човека е преди всичко неговият стремеж.
Мисълта дава на съвременната тревога възможност за успокоение в познатата околна среда на вечността.
Абсурдният дух няма такъв късмет.
За него светът не е нито толкова рационален, нито до такава степен ирационален. Той е единствено и само неразумен.
Албер Камю смята, че преди въпросът беше да се узнае дали животът трябва да има смисъл, за да бъде изживян.
Напротив, сега излиза, че той ще бъде толкова по-добре изживян, колкото е по-безсмислен.
Да изживееш един опит, една съдба означава да ги приемеш непълно.
Впрочем съдбата не може да бъде изживяна, когато се знае, че е безсмислена, ако не се прави всичко абсурдът да се задържи пред погледа в светлината на съзнанието.
Да отречем една от частите на съпоставката, от която той живее, означава да се отдалечим от него.
Да премахнем съзнателния бунт, означава да заобиколим проблема.
„Да живееш означава да съживяваш абсурда. А да го съживяваш, значи преди всичко да го съзерцаваш. Абсурдът умира, когато не го гледаме. По този начин бунтът се очертава като една от малкото силни философски позиции. Той е постоянно сблъскване на човека с неговата неяснота. Той е желание за една невъзможна смисленост. Той поставя под съмнение света във всяка своя секунда. Както опасността предоставя на човека незаменим случай да си го възвърне, така метафизическият бунт разстила съзнанието в целия опит. Той е постоянното самоприсъствие на човека. Той не е порив, той е без надежда. Бунтът е само увереност в смазващата съдба, а не примирението, което би трябвало да я придружава.“
Според Албер Камю, съзнание и бунт — тези отрицания са обратни на отстъплението.
Всичко несъвместимо и страстно в едно човешко сърце ги раздвижва в противовес на неговия живот.
Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие.
Абсурдният човек може само да черпи и да се самоизчерпи.
Абсурдът е неговото най-трайно самовглъбяване, което той непрестанно поддържа в самото усилие, защото знае, че със съзнанието и ежедневния бунт той доказва единствената си истина — предизвикателството.
Албер Камю счита, че преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието.
Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата, на синовете си.
Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано.
Всъщност той действа, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода.
Абсурдът разклаща всичко из основи.
Човек мисли, че е свободен и действа като такъв, но всякакви морални и социални предразсъдъци изпитваме върху себе си, като ни ограничават.
Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен.
За Камю, човек не избира. Абсурдът и излишъкът живот, който той носи, не зависят следователно от волята на човека, а от нейната противоположност — смъртта.
В крайна сметка Камю смята, че извлича от абсурда три заключения — моя бунт, свобода и моята страст.
Камю се опитва да определи какво в същност е абсурдният човек
„Този, който, без да го отрича, не прави нищо с оглед на вечното, не защото стремежът му е чужд. Той просто предпочита своята смелост и своя разсъдък. Смелостта го учи да живее без призвание и да се задоволява с това, което има, разсъждението му показва докъде се простират границите му. Убеден в своята премерена свобода, в своя бунт без бъдеще и в своето мимолетно съзнание, той продължава да се лута във времето на своя живот“.
Албер Камю е убеден, че абсурдът не освобождава, той оковава.
„Да не вярва в дълбокия смисъл на нещата е свойствено на абсурдния човек. Той оглежда, складира и изгаря всичките въодушевени или възхитени лица. Времето върви с него. Абсурдният човек не се отделя от времето.“
Албер Камю смята, че в живота няма вечна любов, освен неосъществената. Няма страст без борба. Човек иска да бъде нещо в своя живот. Да твориш, означава да дадеш форма на своята съдба.
За Албер Камю философията се явява учителка на живота. Според него погрешно е да се твърди, че животът е постоянен избор.
„Но е вярно и това, че не може да си представим живота, лишен от всякакъв избор.“
Затова, човекът е единственото същество, което се отказва да бъде това, което е.
„По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене“, казва Камю.
За да живее човек, той трябва да се бунтува, но при този бунт обезателно трябва да се уважават границите.
„Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме.“
Много често Камю определя бунта като метафизичен.
Той е насочен против съдбата и против целия свят.
Този бунт е метафизичен, доколкото оспорва крайните цели на човека и Вселената.
От своя страна самият бунт е парадоксален, защото се стреми към някакъв ред.
Валери Динев
„Животът“, 1999
Валери Динев е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Чете курс по философска антропология. Специализирал е в САЩ, Германия и Англия. Автор е на книгите „Модели на човешкото поведение“ (1993), „Философска антропология“, 1-4 част (1995-2007), „Страхът: философско-антропологичен анализ“ (1996), „Животът“ (1999), „Въведение в практическата философска антропология“ (2009).
