Пиехме кафе, сгушени в смях и фасади. Моята – лаборантка,  застъпничка на безсмислието, плюеща  Казанлък.  А душата ми в жълти токчета, сочеща изхода. Неговата нахлу в заведението и се плъзна към съседната маса. Не знам какво е съдба, но понякога усещам придръпване отгоре. Обикновено стискам очи и  го пъдя.

Чертаех кръгчета от дим и се претълкулвах в тях. Моля те, недей

Здравей, приятно ми е, така –си-се-хиля-по-принцип, може ли да седна.

Другото момче.  Притежаваше сиви очи, късметлийска структура и моето напрежение.

Здрасти, Олинт, Калина съм. Това ли е истинското ти име, или фетиш към назални спрейове?

Всяко хахха водеше след себе си смърт. Смърт на триумфа и прераждане на стимула.  След седмица, докато чаках 29, вдигнах на непознат номер. Почнахме да излизаме, да пием сухо мартини, да правим секс, да мълчим.  Той искаше дете от мен, всъщност го каза само веднъж, събувайки десния ми чорап, разтреперан от нещо неназовано и мътно. Не се занасяй пък ти, забавляваме се. Проверих три пъти наталната му карта, заглеждах се по-дълго в очите му, докато ме изпращаше със скокливи намеци в здравите пръсти.

Учеше архитектура, живееше на кредит и беше нахален до неслучили на дзен нрав шамари. Опита се да ме насили веднъж. На ухото му застина недопушен фас. Нали ти беше последната за века, изпроси си нова, ето. Не се понасям, отразена в това тъмно сиво.

Беше му трудно. Все едно пък моята амбиция имаше приложение. Стойност и смисъл, разпродали радост за лесното. Виждах  все повече от него, за да успея да се понеса сама.

Година по-късно, нови две съседни маси. Сестра му с мъжа и смирената си челяд, той задрал в бутилка тирбушон и аз, препъваща се, но свежа с  нов гардебор, нагънат и мозъчно.  Здравей, махам им с ръка просто, бяхме се запознали случайно или иначе казано по негова скапана инициатива. Сядам и намирам какво да забави наводнението в ума ми. Димо разсмива положението  и  тихо разговаряме за цирка, в който бил отрасъл, първото циганско колело, с  което едва не се е претрепал на десет и тъгата от хроничната ми скука.  

Олинт пияно притичва и прихваща със скрипец рамото ми през сакото. Хей, добър вечер хора Приятелче, познаваш ли я, откъде. Виждам, че всичко ви е наред. Мислиш ли, че ако я целуна, ще ми отвърне. Разбира се, прави го. Разбира се, позволявам му. Прекарва 35 минути да пелтечи и подсмърча. Не съм там, но долавям разкази  за разрушени скици и безутешие, но иначе не плаче, чуваш ли ме,  я ми дай твоята  чаша. Киро само потропва, стрелва ме ме изпод 3D мигли и усещам как мускулите му пищят. Разочарованието с няколко стъпки изпреварва нежността и тя се потулва изоставена зад търпението. Разделям се същата вечер. И с двамата.

Получавам обаждане след две години, зимна неделя, докато разкроявам стара рокля, за да си направя пола. Имам гигантска стара шевна машина от баба ми Мара, ползвам я, когато искам да избягам от нещо. Канелени пръчици в чая ми, задух от сутринта, не се решава да вали. Чувам тридумно изречение, а в сърцето си писъци, привеждам се напред и почвам да се клатя.

Елисавета е добра, отрудена и смачкана от живота. Има схлупена къщица в Коматево и отдавна няма мъж. Сълзите й се боричкат, прекопирани в очите ми. Залюхан Стрелец, многознаещ, арогантен задник. Не познаващ граници, нито мен. От днес вече безобидна пепел, вероятно все така нахална мърша.

Знаеш ли как се казвам? ХАаххах, кажи ми, Посейдон? Нещо повелителско ще е? Няма да ти кажа, пак ще ме изкараш виновен, че не спирам да лъжа. А сега лъжеш ли ме? Да, майка ми е вдовица, често съм сам, мразя да ме караш да те пускам. Предусещаш ли го, рисувам трапец на плешката ти. Да, Димо. Близо си, Димитър.

автор: Мартина Чалъкова