.
Седемнайсетгодишният хулиган Жерар става актьор случайно. Досегът с изкуството го променя. Помага му да изрази себе си, да освободи неизчерпаемата си енергия.
И да се превърне в независим човек без предразсъдъци.
Загърбил съм всичко, принадлежащо на миналото, живея в настоящето, за мига.
Миналото те кара да се усещаш като „възтежко тяло, цялото в кръвоизливи от самия себе си”, както добре го е описал Хандке в „Неблагоразумните хора са на път да изчезнат.”
Миналото, това е семейството, гнилоч, горчивина и смърт, затова изпитвам съчувствие към всички срещнати хора, които се катерят като охлюви по стръмното, влачейки семействата на гърба си с всичките им смърти, раздели, разочарования, докато не паднат от тежестта на спомените.
Ако се оставиш миналото да те обсеби, живите и мъртвите те убиват, те само това и чакат.
Натрупал съм доста плът, с която измервам времето, и тя всяка сутрин ми напомня колко трудно е да прескоча дори и най-ниската стена, но когато чуя „камера”, все още съм способен да подкоча.
Животът ми сега се състои в това да избягвам да прескачам стени, за да не си счупя някой крайник, освен когато не ме карат по време на снимки.
Много ми е интересно да наблюдавам как времето минава през мен, как губя гъвкавостта си, как съм принуден да се уча на търпение – аз, който винаги съм бил нетърпелив.
Днес се наслаждавам на търпението си. „По дяволите, казвам си, доста неща съм провалил заради нетърпение.”
Уча се да си давам време, за да усещам удоволствие от всичко, което правя, дори да ми отнема два пъти повече време от преди.
След като навърших шейсет и пет години все още можех да тренирам, да вземам хормони или каквото си пожелая, но кожата ми увисна по мускулите и по-скоро заприличах на дебела крава. Аз имам тънки крачета и огромно тяло, а това е ужасно.
Колкото повече остарявам, толкова по-малко доверие имам на физиката си, макар да смятах, че с годините ще стане по-лесно. А сама по себе си физиката ми си има огромно доверие, защото ми се е случвало да си размажа физиономията с мотора и да се събудя цял.
Има нещо, което преди не понасях, и то е да оставам сам. Ето че сега го понасям прекрасно, дори се оттеглям в самота.
Цял живот съм се стремял да ме харесват, да правя нещата така, че да ме уважават и аз на свой ред да добия самочувствие и увереност в себе си, дори да ставаше въпрос само за една десета от уважението на другите.
Днес изобщо не ми пука дали ме харесват и приемат такъв, какъвто съм, или не.
Ако някой се оптива да ме променя, му казвам: „Опитайте, но нали знаете, че всичко, което отрежете в дивата природа, много бързо пораства отново, вземете например бодливите храсти.”
Мъчително е да си стар, отдавна съм разбал, че човек не бива да оставя на възрастта да разяде душата и сърцето му, трябва да си тръгне, да замине там, където все още би могъл да мечтае.
из „Просто така се случи“, Жерар Депардийо