.

Случайност ли са всичките ни нещастия? Не е ли съвсем безсмислен трудният ни преход към вечността с физическите болки, бедността и униженията, с безсилието пред мъките на близките?

Кажем ли „да”, отваряме врата за отчаянието.

Християнството има отговор на този въпрос. Отговор, който не засяга историческото развитие, социалните проблеми, обществото. Той е важен само за отделния човек, спасява го от душевните терзания, от съмненията, които го изгарят.

Бог ни е създал не за мъка, а за радост.

Само че разделен от Него, потънал в своите грехове, човекът избра скръбта. Ако срещнете истински вярващи хора, сигурно ще забележите тяхното спокойствие, тихата им радост от живота и нежеланието да се оплакват от съдбата си.

Те са пример за едно различно съществуване, понеже днешното човечество се състои в голямата си част от хора, които се оплакват. „Огорчават ни, а ние винаги сме радости” – казва апостол Павел.

Съзнанието, че си с Бога, придава смисъл и значение на всяко изпитание. То е изворът на радост. „Скръбта ще се обърне на радост и радостта ви никой няма да ви отнеме.”

Нека да помним:

Христос нарече блажени ония, които този грешен свят смяташе за най-окаяни. Блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, гладните и жадните за правда… Блажени, тъй като сърцето им е творено, за да посрещне Господа – Утешителя и Спасителя.

Сърцето на преуспелите закоравява много често, те придават значение единствено на себе си. И за кого е дошъл по-напред Бог, който е и любов? Заради пренебрегнатите и нещастните. За да им покаже как да приемат своята съдба, да открият смисъла й, с вяра и молитви да я променят.

Не само снимките в еротичните списания са изкушение за човека. Изкушение са бедите, които го сполетяват. Те го тласкат към малодушието, безнадеждността и отчаянието. Към отказ от живот и от спасение, към гибелта. Понякога много ни се иска да паднем духом, да се предадем… Да прекратим борбата.

Хиляди хора са повтаряли:

Слава Богу, имах любящ, но строг баща. Аз бях ленив, отпуснат, склонен да търся само удоволствията. Той ме наказваше и ме направи отговорен, способен да приемам трудностите.

Как ще ни научи Бог на Своя свят Закон, как ще ни подготви за вечния живот, ако приема нашите дела с безкритично одобрение? Страданието очиства човешката душа от плевелите. Всяко очистване е радост, предшествана от болка.

Най-лесен, но и безполезен е постоянният ропот срещу страданието. Хуленето на Бога, на съдбата.

Ние не знаем по кой път ще дойде доброто. Нито броя на уроците, които трябва да научим, за да добием мъдрост. Когато се обърне назад, човек остава често изумен от съчетанието на различни обстоятелства, които са променяли живота му. Нещо, което го е плашело, се оказва най-големият му шанс.

Един друг човек, с когото сме се запознали наглед случайно и не сме му обръщали внимание, ни спасява. Защото Бог не върши случайни неща. Неговите пътища са сложни и докато вървим по тях, не разбираме причините за много от събитията. Но целта е неизменна – нашето спасение.

Златото се очиства най-добре в огъня

Кой от нас разчита на преуспели, егоистични хора, в чийто живот не е имало истински мъки и проблеми? У тях винаги откриваме някаква осакатеност на чувствата.

Усещането, че можем да разчитаме на един човек в тежък час, се внушава само от онези, които са познали страданието. Ето защо е по-добре да не роптаем, а да извлечем доброто и полезното от всяко тежко изпитание.

Страданията лекуват нашата дребнавост, егоизъм, себелюбие, слепота. Изведнъж се оказва, че трябва да ценим истиски само важните неща в живота – здравето, семейството, приятелството, красотата на природата, отделния миг на човешкото общуване.

Когато преживеят скръб, много хора наистина проглеждат за мъките на другите, стават по-добри, по-състрадателни, по-благородни. Страданията каляват нашия характер, извисяват духа ни.

Освен ежедневните земни проблеми в нашия свят присъства още нещо, за което ни говорят великата музика, великата живопис, великата поезия. Тайнствено и непостижимо. Нещо, към което душата се стреми.

Когато падне пелената от очите на страдащ човек, той не е повече еснаф, не е кариерист. Той търси други стойности. И в това състояние може да посрещне Бога.

Хората са твърде горди и себични, те забравят, че са временно на този свят и са много малки пред стихиите му. Бог допуска човешките изпитания  и така ни го напомня. Той иска да се смирим, но не и да се почувстваме смазани, унищожени. Точно обратното. Смиряват се нашето себелюбие, нашето славолюбие, нашите празни амбиции. Но духът ни, стъпкан от тях дотогава, се разгръща.

Бог няма да ни прати изпитание, което нямаме силата да понесем.

Всеки самозабравил се човек получава рано или късно Божия урок. А дали това ще му бъде от полза, вече зависи от него.

Наполеон, великият завоевател, завръши живота си заточен на остров Св. Елена. И там написа знаменателните думи:

Александър, Цезар, Карл Велики и аз основахме велики царства; но върху какво основахме ние създанията на гения си? Върху силата. Само Иисус основа Своето царство на любовта, та и до ден-днешен има милиони човеци, готови да умрат за Него.

Страданието е повод за равносметка

Земните придобивки могат да изчезнат всеки миг. Като дим. Причините са хиляди – болести, природни катастрофи, войни, революции, престъпления, изневери, предателства, мошеничества… И тези удари сломяват нашето самодоволство. Тъкмо в тоя час обаче можем да потърсим упование в Бога и да променим своя живот.

Да излезем от изпитанията по-силни и с чувството за Божия закрила, която ще ни върне всичко освен излишното, ще ни даде други, невидими богатства.

Бог допуска страданията, за да ни върне към себе си? Да, така е. Но то е за наше добро. Той няма нужда от нас, но знае, че ние имаме нужда от Него.

Периодът на страдание е най-добрият повод да направим равносметка на живота си. За да вървиш напред, трябва първо да пречистиш своята душа. Това се отнася и за вярващите, които също не са безгрешни.

Разбира се, има неволни грехове, неосъзнати. Може да извършим зло, без да си дадем сметка за стореното, от лекомислие. Но когато се отворят вътрешните ни очи и падне преградата на себелюбието, откриваме неочаквани неща и това ни кара да страдаме.

В романа „Възкресение” от Лев Толстой един аристократ вижда в съда груба жена, затъпяла от пороци и мизерия, осъдена вече на каторга. И тогава изниква страшен спомен – това е същото онова момиче, слугиня някога в дома му, което той е обезчестил, захвърлил и забравил. Мимолетна случка в живота му. Но ето, тя забременяла, родителите му я уволнили и оттам е почнало падението й.

И тогава се пробужда съвестта на този човек, започва голямото му душевно страдание, което го преражда. Възкръснал за истината, той разбира, че е невъзможно да живее по-нататък, без да поеме кръста на вината си. И тръгва за каторгата с нещастницата.

Човекът с пробудена съвест страда не само от ударите, които получава, но и от ударите, които нанася на невинни хора.

Страданията не са безсмислени. Напротив, те играят огромна роля в живота ни и са важна част от сложния баланс на отношенията между Бога и човека.

В страданието си откриваме любовта на Небесния Баща, желанието Му да ни спаси.

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев