Амбицията погрешно се отъждествява със стремежа към власт - ДЖОРДАН ПИТЪРСЪН

.

Амбицията в много случаи (често преднамерено) погрешно се отъждествява със стремежа към власт и е обект на лицемерни похвали, порицание и злодумство. Понякога амбицията действително е това – желание за произволно влияние над другите.

Но съгласете се, между понякога и винаги има твръде съществена разлика. Авторитетът не е просто власт и бъркането на тези две понятия е изключително неприятно, дори опасно. Когато едни хора упражняват власт над други, те ги принуждават със сила. Заплашват ги с лишения или наказания и подчинените нямат друг избор, освен да действат в противоречие с личните си потребности, желания и ценности.

И обратното, когато някой притежава авторитет, той се опира на своята компетентност – компетентност, която останалите спонтанно разпознават и оценяват и обикновено следват доброволно, с чувство на облекчение и с усещането, че служат на справедливостта.

Онези, които са жадни за власт по един деспотичен, жесток и дори психопатичен начин, ламтят за контол над другите, за да могат незабавно да задоволят всяка хедонистична прищявка на егоизма си; за да може завистта да разруши това, към което е насочена, а негодуванието да намери външна изява.

Докато добрите хора са амбициозни (както и съвестни, честни и целеустремени), защото са водени от желанието да решават истински, сериозни проблеми. Този тип амбиция трябва да се насърчава по всеки възможен начин.

Ето защо засилващата се тенденция типичният за момчето и мъжа стремеж към победа машинално да се приравнява с „патриархалния деспотизъм”, който се предполага, че характеризира нашите модерни, работещи и относително свободни общества, е смайващо непродуктивна (и трябва да добавим, жестока: почти нищо не е по-лошо от това да възприемаме този, който се стреми към компетентност, като бъдещ деспот).

Един от основните и социално най-значими аспекти на „победата” е преодоляването на препятствия в името на общото благо. Победителите от най-висока класа побеждават по начин, който прави по-добра самата игра, носи полза за всички участници в нея.

Да се отнасяш към това с наивна или умишлено сляпа циничност или направо да отричаш, че е истина, е все едно да се обявиш (може би преднамерено, тъй като хората таят в себе си какви ли не тъмни подбуди) за враг на всяка възможност за намаляване на страданието. Мога да се сетя само за много малко по-садистични нагласи.

Наистина, много често властта е спътник на авторитета, и може би така трябва да бъде.

Но по-важното е, че истинският авторитет налага ограничения върху произволното упражняване на власт. Тези ограничения намират изява, когато носителите на авторитет показват загриженост и поемат отговорност за хората, над които тази власт може да се прилага.

Най-голямото дете може да поеме отговорност за по-малките си братя и сестри, вместо да доминира над тях, да ги дразни и тормози. По този начин то се учи да упражнява авторитет и да ограничава злоупотребата с власт. А най-малкото дете може да упражнява авторитет над домашния любимец.

С добиването на авторитет ние се учим, че властта изисква да бъдем грижовни и компетентни – и че за него се плаща определена цена.

След издигането му на ръководна длъжност новият мениджър бързо разбира, че стресът, на който многобройните подчинени подлагат мениджърите, е много по-силен от стреса, на който един мениджър може да подложи подчинените си. Този горчив опит помага да се обуздаят романтичните, но опасни фантазии за очарованието на властта и охлажда желанието да бъде разширявана все повече и повече.

Защото в реалния живот хората на ръководни позиции в съществуващите йерархии обикновено се чувстват смазани от отговорността за тези, които наемат, контролират и наставляват.

Разбира се, не всеки изпитва бремето на отговорността.

След като веднъж се е утвърдил като авторитет, човек може да забрави откъде е тръгнал и да развие неоправдано презрение към някой, който едва е направил първите си стъпки. А това е голяма грешка. Най-малкото защото първият не би могъл повече да си позволи риска да опита нещо ново (и да изпадне в положението на презрян глупак). Но и защото високомерието е препятствие по пътя на ученето. Подобни ограничени личности – късогледи, умишлено слепи и егоистични тирани – със сигурност съществуват, но те в никакъв случай не са болшинство, поне в правилно функциониращите общества. В противен случай нищо няма да работи.

Авторитетът, който помни, че някога и той е бил начинаещ, би могъл да се идентифицира с новодошлия и с потенциала, който все още не е разкрил, а споменът за собственото му прохождане би му помогнал да контролира жаждата си за власт.

Не спирам да се удивлявам на радостта, която достойните хора откриват в това да предлагат възможности за развитие на стоящите под тях. Изпитвал съм го от личен опит като университетски преподавател и учен (и съм ставал свидетел как и други хора в моето положение постъпват по същия начин); виждал съм го в бизнеса и в други професионални сфери, които познавам отблизо.

Човек намира огромно вътрешно удовлетворение в това да помага на едни вече компетентни, прекрасни млади хора да станат високо квалифицирани, социално полезни, независими и отговорни професионалисти. То не е по-различно от удовлетворението, че отглеждаш и възпитаваш дете. Всъщност това е един от основните стимули за развиване на правилния вид амбиция.

Така че едно от главните преимущества, които предлага позицията на висшестоящ, е да бъдат идентифицирани обещаващите млади хора в началото на професионалния им път и да им се предоставят възможности за пълноценно израстване.