.

Вярваш ли в Бога, ти вярваш в доброто.
Бог е създал за любов обществото.
Божидар Коцев

БОРБА ЗА ЖИВОТ

Проточен вълчи вой. Настръхнах. Нощ.
Декември. Сам самичък в планината.
Задуха вятър, остър като нож.
Пронизваше ме болката в главата.

Снегът се сипеше безспир, студен.
Бях паднал най-нелепо в теснината.
Това се случи късно този ден,
на връщане от хижата в гората.

Събирах сили. Ще опитам пак.
За осми ли, девети път, не зная,
пълзях по хлъзгавия стръмен бряг…
Ура! Успях! Измъкнах се накрая.

Тогава я видях. На метър, два.
Вълчицата – озъбена и гладна.
Излязъл бях и дишайки едва,
изправих се, залитнах, щях да падна.

Нахвърли се по вълчи, изведнъж.
Захапа и разкъса. Аз я ритнах.
Над сто кила съм, едър, силен мъж.
От мощния замах напред политнах.

И счепках се с вълчицата в едно.
За вълчия ѝ врат я стисках здраво,
със страх и ярост, до едно петно,
набъбнало под жилите, кораво.

Ръмжеше, мяташе се звярът див,
ръмжах и аз, ругаех като бесен.
И стисках, стисках, за да бъда жив.
Вълчицата не бе противник лесен.

Снегът обагрен беше с моя кръв.
Зъбите ѝ се впиваха дълбоко.
Но с всичката си сила, бяс и стръв
за гърлото я стисках аз жестоко.

Над разума ми дивото надви
и в себе си усетих звяр над звяра.
Човешкото у мен от страх се сви,
а първобитното изгуби мяра.

И кървава луна се появи.
Вълчицата в ръцете ми притихна.
Изправен към луната аз завих…
Но се усетих, спрях и се усмихнах.

АНГЕЛ И ДЕМОН

Ангел и Демон живеят в човека.
Всеки си има в живота пътека.
Пътят на Ангела води към рая.
Там ще блаженства доброто накрая.

Пътят на Демона стига до ада.
Тръгнал по него, човекът пропада.
Мъдро орисал е Бог съществото,
то да избира добро или злото.

Изборът, който ще правиш е важен.
Само смъртта ти това ще докаже.
Вярата в рая оттатък и в Бога
много напомня на мъдрост в облога.

Губиш ли, даже не губиш трохичка.
Щом пък спечелиш, спечелил си всичко.
Вярата прави душите щастливи.
С вяра животите стават красиви.

Вярваш ли в Бога, ти вярваш в доброто.
Бог е създал за любов обществото.
Ангела също е пратеник негов.
Вярвай! Живей само с Ангелско его!

Демона в теб, знай, е сила на мрака.
Тръгнеш ли с демон, добро не те чака.
Той те подмамва с лъжливи тиради,
с лесни успехи, с греховни наслади.

Ангел и Демон живеят в човека.
Ти си избираш! Не бързай! Полека!
С Ангелска песен към рая да крачиш.
С Демон злодейски към ада да грачиш.

АЗ ИСКАМ ДА ОБИЧАМ И ДА МЕ ОБИЧАТ

Аз искам да обичам и да ме обичат,
защото любовта ще ни спаси от злото,
без нея хората на зверове приличат
и в страшна джунгла се превръща обществото!

А Бог ни е създал за гордост на земята.
Аз искам да обичам и да ме обичат!
Да бъда войн на любовта и красотата!
Поет на вярата в добро да ме наричат.

Светът се е побъркал. Луди хора тичат
с изкривени лица от завист, гняв, омраза.
Аз искам да обичам и да ме обичат,
дори ако живея в ивицата Газа.

Дори ако край мен летят със злост куршуми
и газове отровни на кълба се стичат,
за обич ще се боря и с дела, и с думи!
Аз искам да обичам и да ме обичат!

ДЕТСКИ СПОМЕН

Бяла къща с двор зелен
и градинка цветна, китна,
буди споменът у мен,
спомен в детството ми литнал.

Колко радост, колко смях
ме засипваше тогава,
най-велик мечтател бях,
злото още не познавах.

И живеех в рай щастлив,
като в приказно вълшебство,
всеки ден бе по-красив,
славно и прекрасно детство!

Ала свърши за беда
щастието ми без бреме,
като слънчева следа
и настана бурно време.

Яхна ме живот суров,
без прощавай и без моля,
трябваше да съм готов
да се боря и с неволя.

Заживях като ратай,
на мизерия пристанал,
а от моя детски рай
само споменът остана.

В него връщам се сега,
безработен и бездомен,
като скитник на брега,
закопнял за края роден.

Търся да намеря там
детските мечти най-мили,
за да мога утре сам
да се боря с нови сили.

Да се боря за живот
по-достоен, по-човечен,
в детството си търся брод,
но от него съм далече.

Вече съм пораснал, зрял,
опознах до болка злото,
и в живота черно-бял
трудно срещам се с доброто.

Все пак вярвам в чудо днес
и усещам със сърцето,
пътят верен към прогрес
е в мечтите на детето.

ЗАЛЕЗ

Над мен небето розовее
от залеза – заря огромна!
Пред тази красота немее
в захлас и личността ми скромна!

Край мен забързаните хора
дори за миг глави не вдигат
да видят чудото в простора,
до тях магията не стига.

Прибира се там в дивен замък
божественото слънце златно,
огряло всичко с розов пламък,
от който е така приятно.

Лъчите му ми казват: „Сбогом!“
Угасва бавно светлината.
Усещам в себе си тревога
пред здрача, носещ тъмнината.

И розовее в мен мечтата,
като вълшебно живо зрънце,
да нарисувам красотата
на туй прощаващо се слънце.

ЖИВОТЪТ ПРАВИ ВЕЧНОСТТА

Бях радостно дете, младеж, а после мъж,
възторжен, трогнат, устремен живях,
но някак неусетно, сякаш изведнъж,
престанах да съм силен, бодър. Остарях.

Животът на човека е изминат път
от първата му малка стъпка на дете.
Роден си да умреш, затваря се кръгът.
Човечеството въпреки това расте.

Така животът триумфира над смъртта,
от памтивека спазва се съдбовен ред,
във времето той прави вечността,
едно неспиращо движение напред.

Във вечността човек живее само миг,
но осъзнава мъдро, с гордост в старостта,
че е живял живот неповторим, велик,
че е предал щафетата живот в света.

ЛЕЛЕЯНА МЕЧТА

Роден съм за радост, за труд и за обич,
да бъда щастлив днес е моето хоби,
събирам усмивки, събирам любов,
за весели гости съм вечно готов.

Животът е тайната чудна и свята,
с вчерашна и с днешна, и с утрешна дата.
Живея за днес, за часа, за мига,
в душата ми грее небесна дъга.

Желая да срещам все хора подобни,
щастливи, усмихнати и благородни,
да нямат в сърцата омраза и гняв!
Желая светът да е весел и здрав!

Войни днес да няма, мирът да е вечен!
Да бъде духът ни блажен и човечен!
Да има навред светлина, красота!
Какво по-прекрасно от тази мечта?

КОГАТО ДОЙДЕ И ЗА МЕН СМЪРТТА

Смъртта, си мисля, как сама избира
и знае кой кога да прибере.
Законът е природен, туй разбирам.
Смъртта, уви, не може да умре.

Проклетата, избира си човека,
навярно тегли смъртен жребий тя.
Щом падне ти се, тупва те полека
и ти напускаш грешната земя.

Тъй както днес се радвам, че живея,
когато дойде време да умра,
ще искам не да плачат, а да пеят,
та чак на оня свят да разберат.

Човек умира, не ненужна плесен,
за мен животът беше водевил,
в отвъдното да ме посрещнат с песен,
тъй както и кога съм се родил.

Дали ще ида в ада, или в рая,
аз няма със смъртта си да споря.
Какво ме чака там отвъд, не зная.
На теб, животе мой, благодаря!

Смъртта, когато дойде да ме вземе,
ще искам аз в последния си ден,
в последния остатък живо време
да бъдат само близките до мен.

И там в познатата до болка стая,
за сетен път до моята жена,
с която пътя извървях до края,
с очи на син да зърна светлина.

Прозореца жената да отвори
и в залеза красив да изгоря
сред необятни слънчеви простори,
с очи на дъщерята да умра.

Божидар Коцев е роден на 6 декември 1945г. в град Враца. Завършил е Българска филология и Философия в СУ „ Св.Климент Охридски“. Работил е като каменар, хамалин, секретар на Клуба на дейците на културата в гр. Враца, завеждащ отдел „Планиране и информация“ в ОС на БСФС, зам. председател на Фузкултурно дружество, преподавател по български език и литература, директор на училище.

Автор е на книгите: „Почти като наркоза“, „Борба за живот“, „Песента на живота“, „Славно детство“, „Воган войнът“, „От душа и сърце“, „Върховно е да се живее”. Прекрасен съпруг, незаменим баща, страхотен дядо, бохем и приятел, Божидар Коцев си отива от този свят на 30 декемри 2017г.