.
Антъни Бърджес продължава разказа си за Ендърби, „поет, отшелник, мизантроп и неразобличен романтик“, както вече е станало ясно от първата книга от поредицата – „Ендърби отвътре“.
По волята на лекарите Ендърби е мимикрирал до обикновен средностатистически гражданин. Околните са убедени, че същността му е променена, обаче се заблуждават: промяната е само привидна.
Отхвърлил съблазните на удобното съществуване под чехъла на съпругата си – светска лъвица, Ендърби следва вътрешния си глас.
Дали в Мароко, където си въобразява, че ще отмъсти на своите плагиатори, или в Лондон, където наистина си отмъщава на опиталия се да го обезличи доктор, Ендърби изплува тържествуващ, за да извоюва най-голямата си победа: Музата му се връща и той отново започва да твори.
Джон Антъни Бърджес Уилсън (1917–1993), известен като Антъни Бърджес, е британски писател, критик и композитор.
Роден в Манчестър, като малък учи музика. Завършва Манчестърския университет и след 1940 г. шест години служи в армията.
След като е демобилизиран, работи като учител и по-късно в Министерството на образованието. Чете лекции в университета в Бирмингам. От Министерството на образованието е изпратен за шест години на остров Борнео. Там той написва своите първи три романа, които са известни със сборното име „Малайска трилогия“.
След завръщането си в Европа Бърджeс се посвещава на писането, като през 1961 г. излиза романът му „Портокал с часовников механизъм“.
За този роман за неизбежния бунт срещу обезличаващата Система – винаги и навсякъде – авторът не само е признат още приживе за класик на модерния роман, но и като един от социалните пророци на ХХ век.
Написаното от него в далечната 1961 година е шокирало като зловеща фантастика, но днес, в съвременната Матрица, то е всекидневие.
За трайната слава на книгата допринася и гениалната й екранна версия, създадена от друг гениален бунтар – режисьора Стенли Кубрик. Филмът от 1971 г. е култов и е признат от критиката за един от 100-те шедьоври на световното кино.
Независимо от признанието, което Бърджес получава като писател, той твърди, че би предпочел да бъде считан за композитор. Освен множество инструментални пиеси, той е автор и на симфонии.
Откъс
ПЪРВА ГЛАВА
– Става дума – каканижеше един от клиентите до бара – за нещо, което аз лично бих желал да нарека… а който както си ще да го нарича, все ми е тая…
Свинчо слушаше почтително, с чупка в кръста, бършейки чаша, от която една кресливка, май някаква актриса, беше смукала и гълтала питието си.
– … обаче мене ако питате, аз бих го нарекъл…
Свинчо триеше неизтриваема лилавееща следа от червило в очакване на някакво неоспоримо откровение, не точно чрез дума, а чрез дума, точна с личната точна точност точно на този клиент.
– … нагла слободия.
Свинчо се сгъна по-ниско с недоловимо незадоволство. Навремето и той си играеше с думите – не е вярно, той и сега си играе с думите, но най-добре е да си затваря човката, нали му внушиха, че онези дни са минало-бешело, увити от небрежните хамали на отлитащото време в руло от амбалаж за многократна употреба, и нали ония, дето му го внушиха, знаят повече от всички, или поне така твърдят. Но въпреки това…
– Човек си носи името, вари го, печи го, името си е име…
Да се убие, не може да повтори току-що изреченото от този мъж. Свободата е от дявола, поне толкова беше научил Свинчо, докато се движеше сред солта на земята – бармани и тям подобни. Въпреки това изрече смирено:
– Много любезно от ваша страна, сър, че разсъждавате по този начин.
– Тъй, тъй.
Клиентът бръсна думите към Свинчо като щедър бакшиш.
– Само дето заведенийцето не е наречено на мен, сър. – Това беше уместен ход, умен, подобаващ на истински барман. – Дето се вика, затова ме взеха на работа тук, защото вече го бяха нарекли „Свинчова кочинка“.
– На много хора името е като твоето – поучи го клиентът сурово. – Нали имаше един, същински светец; основа ония училища, дето децата идват в клас в дрипи. Задължително си в дрипи, или не те приемат. Все едно – училищна униформа. А имаше един, дето пак името му означаваше „Свинчо“, дето беше лорд и се отказа от титлата, за да стане министър-председател, ама понеже не го избраха, сега се скита насам-натам и ругае на поразия.
– А имаше и един Джеймс Хог, шотландски поет – и неговото презиме означава „Свинчо“ – вмъкна Свинчо непредпазливо.
– Мани ги ти поетите.
– Дето му викат още и Овчаря от Етрик, щото той сам се нарекъл тъй, нали е бил овчар и аргатин. Досущ Александър Поуп, ама в калцуни.
– Важна е и религията. – Клиентът, който беше обядвал само с уиски, повиши глас. – Аз може да съм прост, казва ли ти някой, ама си знам: почитай на човека боята и вярата и няма да загазиш. Аз човека, както го гледам, тъй го чета!
Той разтвори пешовете на сакото си като крила; показаха се зелени тиранти.
Свинчо притеснено хвърли поглед към малцината посетители в бара. Часовникът показваше три без пет. Другият келнер, Джон Испанеца, дългуч и заядливец, очи и уши на шефа, направо гълташе тоя разговор. Свинчо го изби пот.
– Имам предвид – избъбри, – че този бар се нарича „Свинчова кочинка“ заради човека, който е бил тук преди мен… – Джон Испанеца му се ухили подигравателно. – … сър – добави Свинчо.
– Почитай ги и няма начин да си в грешка, ти казвам.
– Хрумнало на първите собственици на тая верига хотели – додаде Свинчо забързано. – Като започвали, имало човек с подобна фамилия. Донесъл им късмет, после умрял… Едни американци.
– Американците аз ги кльопам. Бихме се рамо до рамо и в двете войни. Колкото добро сме видели от тях, толкова и бели сториха, да се надяваме, че и те говорят така за нас.
Той побутна празната си чаша към Свинчо, както дете побутва камионче от кибритени кутийки.
– От същото, сър? – Барманът у Свинчо надделя над объркването.
– Не, ще опитам от тяхното. Щом янките я държат тая бърлога, сто на сто знаят кое е доброто питие. – Свинчо не проумя този довод. – Дето му викат бърбън. Ей оная бутилка с печката. – Свинчо отмери двойна доза от уискито, на чийто етикет се виждаше изображение на едно негро. – Ама с нормална вода – додаде клиентът.
Свинчо напълни от чешмата каничка във формата на прасенце. Раздрънка монетите и каза:
– Те не се правят на велики, дето се вика, не са такива хора. Все ни казваха, че в Щатите клиентът обича истинското, значи, тук трябва да следваме същото правило. Ей затуй заведението си остана „Свинчова кочинка“.
Поглъщайки с поглед „Свинчова кочинка“, клиентът бавно завъртя глава насам-натам, сякаш изпитваше врата си на опън. Барът беше едно от многото фриволно назовани заведения в този висок, но тесен хотел, новата гордост на Лондон. „Свинчова кочинка“ и съседният му ресторант „Уесекско седло“, където в същия този момент многобройни дебеловрати ротарианци унищожаваха ребърца на скара, заемаха почти целия десети етаж. През прозорците на бара (по чиито стени като предупреждение бяха налепени изображения на свински крачка) се виждаше голяма част от есенен Лондон. Човек различаваше еднакви офиси, калаена река и дървета, заринати в листа, като в печатни формуляри; целия Уестминстър, катедралата на сър Кристъфър Рен с фигурките по нея, останките от някогашната обител на вигите – къщи, разпръснати от вятъра и загубили посока. Свинчовият клиент обаче имаше очи единствено за фриза от кикотещи се, килнали се във веселие свинчета, касички във формата на прасенца с гръбчета, резнати така, че да стават за пепелници, пластмасови вазички, забучени с пластмасови хризантеми. Извърна се към Свинчо и му кимна с мрачен възторг, сякаш видяното беше негово, на Свинчо, дело.
– Затваряме, сър – каза Свинчо. – Още едно за из път?
– С моята фамилия обаче няма да посмеят да си правят дженк – увери го клиентът и подмигна към Свинчо със симпатия. – Ама няма и да им се удаде, щото моето име си е само мое. – Тук той опря пръст о носа си, сякаш за да потисне възпаление – при подобен случай Свинчовата мащеха имаше обичая да споменава третичен сифилис, – но без да спре да подмигва. – Ша ма фанат за…! – Клиентът се захили, сякаш фамилията му беше спечелена награда, която той възнамерява да стиска до гърдите си, докато се прибере у дома. – Я дай нещо нашенско след тая негърска пот. Само още едно драмче… точно го улучи! Щото моичката ме чака е-ехей откога!
Свинчо смело наля скоч в чашата с остатъците от бърбъна.