.

Ревност! „Отело не е ревнив, той е доверчив“ – е казал Пушкин и само тази бележка вече свидетелства за необикновено дълбокия ум на нашия велик поет.

На Отело просто душата му е премазана и се е помътило цялото му мировъзрение, защото е „загинал неговият идеал“. Но Отело не ще вземе да се крие, да шпионира, да следи: той е доверчив. Напротив, трябвало е да го насочват, подтикват, разпалват с извънредно големи усилия, за да може да се досети за измяната.

Не е такъв истинският ревнивец. Невъзможно е дори да си представи човек всичкия позор и нравствено падение, с които е способен да свикне ревнивецът без всякакви угризения на съвестта. 

И не, да речеш, защото това са били все долни и мръсни души.

Напротив, един човек с възвишено сърце, с чиста любов, пълна със самопожертвование, може същевременно да се крие под масите, да подкупва подли хора и да се примирява с най-голямата мръсотия – шпионството и подслушването.

Отело не би могъл в никакъв случай да се примири с измяната – да прости, не би могъл, а да се примири, – макар че душата му е незлоблива и невинна като душата на младенец. Не е така с истинския ревнивец!

Ревнивците именно по-скоро от всички други прощават и това го знаят всички жени.

Ревнивецът извънредно скоро /разбира се, подир страшна сцена отначало/ може и е способен да прости, например една вече доказана почти измяна, вече видени от самия него прегръдки и целувки, ако би могъл например в същото време някак да се увери, че това е било „за последен път“ и че неговият съперник от този миг вече ще изчезне, ще отиде накрай света, или че сам той щ я отведе някъде на такова място, където вече няма да дойде този страшен съперник.

Разбира се, това примирение ще бъде само за час, защото, ако дори наистина съперникът изчезне, още утре той ще измисли друг, нов, и ще почне да ревнува от него.

И всъщност, какво ли има в такава любов, за която трябва тъй да се следи през ключалка, и колко струва любовта, която е необходимо тъй усилено да се варди?

Но това именно никога няма да разбере истинският ревнивец, а все пак между тях наистина се случват хора дори с възвишени сърца.

За забелязване е и това, че същите тези хора с възвишени сърца, докато стоят в някой килер да подслушват и шпионират, макар и да разбират ясно „със своите възвишени сърца“ всичкия срам, в който сами доброволно са затънали, обаче, в минутата поне, докато стоят в този килер, те никога не чувстват угризение на съвестта. 

из „Братя Карамазови“